Още едно дърво се разпадна на пепел в огнището. Дезидерата не си бе направила труда да поръча гориво за зимата. Наистина нямаше смисъл.
И освен това, разбира се, имаше го и другото нещо…
Тя го опакова внимателно като дълъг тънък пакет. После сгъна писмото, написа адреса и го пъхна под връвта. Готово.
Погледна нагоре. Дезидерата беше сляпа от тридесет години, но това не беше проблем. Тя открай време си беше благословена, ако тази е точната дума, с второ зрение. И така, когато обикновените очи откажат да ти служат, просто се научаваш да виждаш в настоящето, а това така или иначе е по-лесно, отколкото да виждаш в бъдещето. И тъй като окултното зрение не зависи от светлината, пестиш свещи. Винаги има и добра страна, ако знаеш къде да погледнеш. Така да се каже.
На стената пред нея висеше огледало.
Лицето в огледалото не беше нейното — кръгло и розово.
Беше лице на жена, свикнала да дава заповеди. Дезидерата не беше от заповедническия тип. Всъщност тъкмо обратното.
— Ти умираш, Дезидерата — каза жената.
— Тъй си е.
— Остаряла си. Такива като тебе винаги остаряват. Нямаш почти никаква сила вече.
— Това е факт, Лилит — меко отвърна Дезидерата.
— Значи твоята защита се вдига от нея.
— Уви, да — въздъхна Дезидерата.
— И така, оставаме само аз и злобарката от блатото. И аз ще спечеля.
— Май така изглежда за съжаление.
— Ти трябваше да си намериш наследница.
— Все нямах време. Не съм от тия, дето си планират нещата, знаеш.
Лицето в огледалото се приближи, сякаш фигурата пристъпи по-близо до нейната страна на огледалото.
— Ти загуби, Дезидерата Куха.
— Стават такива неща. — Дезидерата се изправи малко несигурно и взе парче плат.
Фигурата изглежда се ядоса. Съвсем ясно бе, че губещите трябва да свеждат поглед надолу, а не да реагират така, сякаш се забавляват за твоя сметка.
— Не разбираш ли какво значи да загубиш?
— Някои хора доста ясно го показват — рече Дезидерата. — Сбогом, г’спожо. — Тя метна плата върху огледалото.
Чу се ядно поемане на въздух и после стана тихо.
Дезидерата стоеше, като че потънала в размисъл.
После вдигна глава и каза:
— Чайникът тъкмо завря. Ще заповядате ли чаша чай?
— НЕ, БЛАГОДАРЯ — отвърна глас точно зад нея.
— Отдавна ли чакате?
— ВЕЧНО.
— Не ви задържам, нали?
— НОЩТА Е СПОКОЙНА.
— Ще сипя чаша чай. Мисля, че имаше една останала бисквита.
— НЕ, БЛАГОДАРЯ.
— Ако сте гладен, тя е в буркана на камината. Оригинална клачианска керамика. Направена от истински клачиански майстор. От Клач — добави тя.
— НИМА?
— Имах навика да обикалям доста в по-младите си години.
— ДА?
— Интересни времена бяха. — Дезидерата разрови огъня. — Такава ми беше работата. Предполагам, че и при вас е същото, разбира се.
— ДА.
— Никога не знаех кога ще ме извикат. Е, разбира се, на вас са ви ясни тези неща, нали? Кухни предимно. Май винаги бяха кухни. Понякога балове, но общо взето бяха кухни. — Тя взе чайника и сипа врящата вода в самовара на огнището.
— НИМА?
— Изпълнявах желанията им.
Смърт изглеждаше учуден.
— КАКВО? ИМАТЕ ПРЕДВИД… ПОПРАВЯХТЕ КУХНЕНСКИТЕ ШКАФОВЕ? НОВИ МИВКИ? ТАКИВА НЕЩА?
— Не, не. На хората. — Дезидерата въздъхна. — Това е голяма отговорност, да бъдеш фея-кръстница. Имам предвид, да знаеш кога да спреш. Хора, чиито желания се изпълняват, често накрая се оказват не много мили. Така че дали да им дадеш това, което искат, или което им е нужно?
Смърт учтиво поклати глава. От негова гледна точка хората получаваха това, което им дадеш.
— Като например в Генуа — започна Дезидерата.
Смърт погледна остро.
— ГЕНУА?
— Знаеш ли я? Е, разбира се, че знаеш.
— АЗ ЗНАМ ВСИЧКО.
Изражението на Дезидерата омекна. Нейните вътрешни очи блуждаеха някъде.
— Бяхме двете. Кръстниците винаги са две, ти знаеш. Аз и лейди Лилит. Има голяма сила в кръстничеството. То е като да си част от историята. Както и да е, момичето се роди извънбрачно, но в това няма нищо лошо. Не че те не можеха да се оженят, просто никога не стигнаха до това… И Лилит й пожела красота, власт и да се омъжи за принц. Ха! И оттогава работи по въпроса. Какво можех аз да направя? Не се спори с такива пожелания. Лилит знае силата на една история. Аз направих всичко възможно, но у Лилит бе властта. Сега чувам, че тя управлява града. Променя цяла една държава само и само да се изпълни приказката! А сега е прекалено късно. За мен. Тъй че предавам отговорността. Така става с кръстничеството. Никой дори не иска да бъде фея-кръстница. С изключение на Лилит, разбира се. Това й е като муха в главата. Изпращам друг. Може би доста закъснях.