Той стана, хвана Роуан за ръката и я повлече след себе си, покрай бариерата и знаците на археолозите, докато не стигна до самата църква. Вдигна глава и се взря покрай арките от двете страни към облаците, през които едва проникваше сиянието на луната. Катедралата беше готическа, огромна, всъщност твърде огромна за това място, освен ако навремето тук не бяха живели хиляди вярващи.
Той целият трепереше. Докосна устните си и отново започна да издава своето странно жужене.
Тръгна упорито покрай стената, най-накрая посочи един тесен прозорец и закрещя:
— Там, там! — Като че каза и още нещо и пак стана тревожен. Свлече се на колене, придърпа и Роуан до себе си, сложи ръка на рамото й и натика лице в гърдите й. Вдигна грубо пуловера й и засука. Тя лежеше безсилно по гръб и се взираше в облаците. Молеше се да се появят звезди, но звезди нямаше, само призрачната светлина на луната и прекрасната илюзия, че не облаците, а стените с празните извити прозорци се движат в небето.
На сутринта, когато се събуди, него го нямаше в стаята! Но нямаше и телефон. Тя отвори прозореца и видя, че до земята има поне шест-седем метра. Дори и да се измъкнеше, какво щеше да направи? Ключовете за колата бяха в него. Той винаги ги носеше със себе си. Дали да иде при другите и да им обясни, че я държи като затворничка? Какво щеше да направи той?
Започна да обмисля всички възможности. Те се въртяха в главата й като кончета на въртележка, докато не се отказа.
Изми се, облече се и пописа в дневника си. Отново изброи нещата, които бе забелязала: че кожата му се е променила, челюстта му вече е по-здрава, но фонтанелата не се е затворила. Спря се най-вече на онова, което се бе случило, откакто бяха дошли в Донелайт, за странните му реакции сред руините.
Откри го в големия салон на долния етаж. Седеше на една маса и разговаряше оживено със стария ханджия. Мъжът се изправи почтително при появата й и дръпна стол да седне.
— Седни — каза й Лашър. Закуската й била готова, а той чул стъпките й горе, когато станала от леглото.
— О, сигурна съм — отвърна мрачно тя.
— Продължавай — рече Лашър на стареца.
Ханджията изгаряше от нетърпение и продължи явно оттам, докъдето беше стигнал. Каза, че археологическият проект е финансиран за деветдесет години, между двете световни войни, с американски пари. Някакво семейство от Щатите се интересувало от клана Донелайт.
Едва напоследък обаче бил постигнат напредък. Когато осъзнали, че катедралата датира още от 1228 година, поискали от семейството още пари. За тяхна изненада средствата били набавени и от Единбург пристигнала цяла орда археолози, които събирали пръснатите камъни и разкопали основите не само на самата църква, но и на манастир и по-старо селище, вероятно от 700 година. От времето на Беда Достопочтени5. Било някакво култово място. Не знаел подробности.
— Винаги сме знаели къде е Донелайт — каза старецът. — Но графовете са умрели в голям пожар през 1689 година, а след тях не е останало много от града. До края на века почти всичко изчезнало. Когато започнал археологическият проект, баща ми дошъл и построил тази странноприемница. Един изискан господин от Щатите му дал под наем този имот.
— Кой е бил той? — попита Лашър, явно много объркан.
— Жулиен Мейфеър, той откри и фонда — отвърна старецът. — Но трябва да говорите с младите хора, които работят по проекта. Те са много възпитани и сериозни студенти, не дават на туристите да взимат камъни или каквото и да било, и дори не се отделят от тях. Като говорим за камъни, тук има един древен кръг. По едно време работеха най-вече там. Казват, че е стар като Стоунхендж, но катедралата била голямото откритие. Говорете с тях.
— Жулиен Мейфеър — повтори Лашър, като се взираше в стареца. Изглеждаше безпомощен, объркан, уязвим. Сякаш това име не му говореше нищо…
Следобед пиха вино и хапнаха с неколцина студенти. Така разбраха цялата история. Настоящият фонд „Мейфеър“ се управлявал от Ню Йорк и семейството било много щедро.
Жената, която бе най-отдавна в проекта — руса, набита англичанка, с късо подстригана коса и ведро лице, облечена с палто от туид и кожени ботуши — нямаше нищо против да отговори на въпросите им. Работела тук от седемдесетте години. На два пъти молела за още средства и семейството откликвало.
5
Беда Достопочтени е бенедиктински монах, написал една от първите истории на Англия. — Бел.ред.