— Бедни Майкъл, ти си мой — рече Мона тихичко и когато се обърна, видя, че вратата на господарската спалня е отворена, а слабата светлина на нощната лампа се процежда в тесния коридор.
Значи си сам там вътре, голямо момче. Не се плашиш да спиш в стаята, в която умря Деидре. А да не забравяме и пралеля Мери Бет и всички онези хора, които са виждали призраци около нея. Пралеля Мери Бет, когато си е лягала в същото това легло, а кой знае какво още е ставало преди това?
Джифорд смяташе за ужасно, че Майкъл се е върнал в тази прокълната стая, но Мона го разбираше. Защо ще остава в младоженската спалня, след като Роуан го беше напуснала? Пък и това бе най-хубавата стая в цялата къща — северната господарска спалня. Той самият бе възстановил гипсовия таван и медальона. Беше лакирал огромното легло с балдахина.
О, тя разбираше Майкъл. Той също харесваше мрака по свой собствен начин. Защо иначе щеше да се жени за някой от това семейство? Нещо в него бе привлечено от тъмнината. Той се чувстваше добре в сумрака, в мрака, също като нея. Разбра го, когато го видя да се разхожда в градината нощем. Ако той харесваше ранното утро, в което тя се съмняваше, то щеше да е само защото то също е сумрачно и неясно.
„Той просто е твърде добър“ — върнаха се думите на чичо й Жулиен. Е, добре, ще видим.
Мона се прокрадна до вратата и видя малката нощна лампа, обърната точно към отдушника на отсрещната стена. Светлината от уличните лампи се филтрираше меко през дантелените завеси. Майкъл лежеше, извърнал глава на другата страна, в безукорно чиста бяла памучна пижама, изгладена така внимателно от Хенри, че ръкавите й бяха с перфектни ръбове. Ръката му лежеше с полуотворени пръсти върху юргана, сякаш готова да приеме подарък. Мона го чу да си поема дъх дълго, свирепо и някак мъчително.
Но той не я беше чул. Сънуваше. Обърна се на другата страна, бълнуваше.
Тя влезе в стаята.
Дневникът му беше на нощното шкафче.
Позна го по корицата; беше го видяла да пише в него същата вечер. О, не беше редно да го чете. Не можеше да го направи, но колко й се искаше да зърне поне няколко думи.
Ами ако само надзърне за малко?
Роуан, върни се при мен. Чакам те.
Тя затвори дневника с въздишка.
Боже, колко лекарства. Постоянно го бомбардираха с такива неща. Мона разпознаваше повечето от тях, защото бяха често срещани и някои от по-възрастните Мейфеър ги взимаха често. Предимно лекарства за високо кръвно налягане и „Ласикс“, този отвратителен диуретик, който изкарваше целия калий от човека, както при Алисия, когато решаваше да отслабне. Имаше и три други опасни на вид лекарства, заради които вероятно той през цялото време изглеждаше така, сякаш се опитва да се събуди.
„Трябва да ти направя голяма услуга и да изхвърля всичко това на боклука, помисли си Мона. Ти имаш нужда единствено от отвара на вещица Мейфеър.“ Когато се прибереше у дома, щеше да прочете за тези лекарства в големия фармацевтичен справочник в библиотеката си. О, виж, „Ксанакс“. Това нещо може да превърне всеки в зомби. Защо му дават по четири таблетки на ден? Бяха взели това лекарство от майка й, защото тя го пиеше с шепи заедно с вино и бира.
Хм, тази стая май наистина носеше лош късмет. Мона харесваше красивия декоративен фриз над прозорците и полилея, но стаята определено носеше лош късмет. А и тук също се усещаше онази миризма.
Много слабо, но се усещаше, прекрасна миризма, миризма, която не принадлежеше на къщата и имаше нещо общо с Коледа.
Тя се приближи до леглото, което беше много високо, като повечето старовремски легла, и погледна чичо Майкъл. Профилът му се очертаваше ясно върху снежнобялата памучна калъфка на възглавницата — тъмни ресници и изненадващо открояващи се в тъмното вежди. Страхотен мъж, просто му влейте още малко тестостерон и ще получите огромен кроманьонец с рошави вежди и широки гърди. Но тук нямаше излишък на тестостерон и резултатът беше съвършен.
— О, прекрасен нов свят — прошепна тя, — в който има хора като този тук!2 Беше упоен, разбира се. Беше се отнесъл напълно.
Вероятно затова бе изгубил дарбата на ръцете си. Преди Коледа постоянно носеше ръкавици, казваше, че ръцете му са твърде чувствителни. Мона на няколко пъти се опита да го накара да говори за това, а тази вечер той отбеляза, че вече няма нужда от ръкавици. Е, разбира се, че няма да има, като взема по два милиграма ксанакс на всеки четири часа, плюс всички останали лекарства! Нали така бяха отнели и силите на Деидре, упояваха я. О, бяха пропуснати толкова много възможности. Но тази нямаше да пропусне.