Да, той се бе съгласил с всичко това. Поговори малко за баща си и за дядо си, за това, че приличал на тях повече, отколкото му се искало да признае.
— Но ти трябва да вярваш, че можеш да промениш наследствеността си — каза той. — Трябва да вярваш, че магията е в това да съчетаеш по нов начин тези елементи. Иначе няма никакъв смисъл.
— Разбира се — отвърна тя. — Ти си го направил, не е ли така? Иска ми се да вярвам, че аз също. Може да звучи откачено, но вярвам, че сме длъжни да…
— Кажи ми…
— Длъжни сме да се стремим към съвършенство — каза тя тихо. — Защо не?
Той се бе засмял, но не подигравателно. Беше се сетил за нещо, което един негов приятел бе казал. След като една вечер бе слушал Майкъл да дърдори за история и как никой не я разбира и въобще накъде сме се запътили заради незнанието си, той бе казал: „Ти си чудат бъбривец, Майкъл“. И му обясни, че фразата е от „Орфей слиза в ада“ на Тенеси Уилямс. Майкъл беше оценил комплимента. Надяваше, че тя също ще го оцени.
— Ти си чудата бъбривка, Роуан — каза той и после обясни онова, което му бе казал приятелят му.
Това я разсмя, отпусна я.
— Може би затова съм толкова мълчалива — каза тя. — Дори не искам да започвам да говоря. Мисля, че това имаше предвид. Аз съм чудата бъбривка и затова изобщо не говоря.
Той дръпна от цигарата, докато мислеше за всичко това. Щеше да е хубаво да остане с нея. Само да можеше това чувство да си отиде, чувството, че трябва да тръгва за дома.
— Сложи още едно дърво в огъня — каза тя и прекъсна мислите му. — Закуската е готова.
Сервира храната на масата до прозорците. Бъркани яйца, кисело мляко, прясно разрязани портокали, които блещукаха на слънцето, бекон и наденица, както и топли кифли, току-що извадени от фурната.
Наля кафе и портокалов сок. Цели пет минути той яде, без да продума. Никога не бе изпитвал такъв глад. Един дълъг миг се взира в кафето. Не, не искаше бира и нямаше да пие. Изпи кафето и тя напълни отново чашата му.
— Това е просто прекрасно — каза той.
— Остани и ще ти приготвя вечеря, и закуска утре сутрин.
Той не отговори. Взря се в нея за миг, опитваше се да не вижда само хубостта и обекта на голямото си желание, а да я види такава, каквато е. Естествено руса, помисли си той, гладка, без почти никакъв мъх по лицето и ръцете. И прекрасни тъмни пепеляви вежди, тъмни мигли, които караха очите й да изглеждат още по-сиви. Всъщност тя имаше лице на монахиня. Нито помен от грим, дългата й пълна уста му изглеждаше някак непорочна, като устните на малките момиченца, преди да започнат да слагат червило. Искаше му се да стои тук с нея вечно…
— Но ти все пак ще заминеш — каза тя.
Той кимна.
— Трябва.
Роуан се замисли.
— Ами виденията? — попита. — Не искаш ли да поговорим за тях?
Той се поколеба.
— Всеки път, щом се опитам да ги опиша, се вбесявам и отблъсквам хората.
— Мен няма да отблъснеш — каза тя. Сега изглеждаше доста сдържана, с кръстосани пред гърдите ръце, с красиво разрошена коса, с димящо кафе на масата пред нея. Сега приличаше повече на решителната и силна жена, която бе срещнал вечерта.
Вярваше на думите й. И все пак бе виждал изражение на неверие и дори безразличие по толкова много лица. Облегна се в стола и се загледа навън за момент. Всички възможни кораби в света се бяха събрали в този залив. Виждаше и чайките, които летяха над пристанището на Сосалито като миниатюрни късчета хартия.
— Зная, че това преживяване отне много време — каза той, — но всъщност самото време не съществуваше — погледна я. — Знаеш какво имам предвид. Като някога, когато хората са били примамвани от малкия народ12. Нали се сещаш, изчезвали и прекарвали един ден с малкия народ, а когато се връщали в селата си, разбирали, че ги е нямало петдесет години.