— Виждаш ли, нито звук не се чува в нощта, както ти казах. Никаква светлинка. Няма и звезди в небето, за да видим кулите на замъка или пък водите на езерото Лох Донелайн.
Чух я да шепне нещо, докато стискаше ръката ми, после затанцувахме, като описвахме малки кръгове в големия каменен кръг. Тя шепнеше все по-силно, изричаше думи на латински, с които призоваваше демона, после разпери широко ръце и го призова с вик.
Нощта бе съвършено тиха. Никой не отговори. Аз се притаих до полата й, стисках студената й ръка. И тогава го усетих как се приближава над тревите, беше като вятър, който сякаш се събираше около нас. Усетих как докосна косата ми, после врата ми, чувствах как ни обгръща, като че въздухът около нас се сгъстяваше. Чух го да говори, но не с думи: «Тук съм, Сузан!».
О, как само се смя тя от щастие, как танцува. Като дете. Мяташе ръце, смееше се и развяваше черната си коса. «Видя ли го, дъще?» — попита ме. И аз отвърнах, че съм го почувствала и съм го чула съвсем отблизо.
И тогава той отново проговори: «Назови ме по име, Сузан».
«Лашър15 — каза тя, — защото вятърът, който изпращаш, шиба тревите, защото брули листата от дърветата. Ела, мой Лашър, разрази буря над Донелайт! Така ще разбера, че съм най-могъщата вещица и че го правиш от любов към мен!»
Докато стигнахме до хижата си, вятърът вече виеше над полето и в комина. Седнахме до огъня, смеехме се като две деца. «Видя ли, видя ли, направих го», прошепна тя. Аз се взирах в очите й и видях онова, което винаги съм виждала и винаги щях да виждам в тях, дори до сетния й час на болка и агония: очи на глупачка, сякаш палаво момиче се смееше в шепа, докато в другата ръка стискаше откраднато лакомство. За нея това беше игра, Петир. Беше просто игра!
— Да, разбирам, мила моя — казах аз.
— Сега кажи ми, че това не е Сатаната. Кажи ми, че не той е излязъл от преизподнята, за да завладее вещицата от Донелайт и да я отведе до огъня! Лашър намираше вместо нея изгубените вещи на другите, Лашър й носеше златото, което после й отнеха, Лашър й разкриваше тайните изневери на селяните, които тя охотно споделяше с всички, които искаха да чуят. И пак Лашър изсипа градушка над доячката, която се бе скарала с нея. Лашър наказваше враговете й и благодарение на това всички узнаха за силата й! Тя не можеше да го контролира, Петир. Не знаеше как да го използва. И като дете, което си играе със свещ, тя сама подпали огъня, в който изгоря.
— Не прави същата грешка, Дебора! — прошепнах аз, дори я целунах по лицето. — Никой не може да командва демон.
— О, не, той е много повече от това — прошепна тя, — нямаш представа дори. Но не се страхувай за мен, Петир. Аз не съм като майка си. Няма причина да се безпокоиш.
Седнахме притихнали до малкия огън. Не можех да повярвам, че тя иска да е близо до пламъците. Когато положи чело на камъните пред огнището, аз я целунах отново по меката буза и отметнах назад дългите капризни кичури на влажната й коса.
— Петир — каза тя, — никога нямаше да живея в глад и мръсотия, ако тя беше жива. Нямаше да завися от щедростта на глупави мъже.
— Не се омъжвай, Дебора. Недей! Ела с мен. Ела в Таламаска и заедно ще разкрием природата на това същество…
— Не, Петир. Знаеш, че няма да дойда. — Тя се усмихна тъжно. — Ти трябва да дойдеш с мен, ще заминем. А сега ми говори с твоя тайнствен глас, гласът, с който караш часовниците да спират, с който призоваваш духовете, бъди с мен, бъди мой жених и нека това е нашата вещерска брачна нощ.