— Съдиш ме за онова, което мъжете са ми причинили, задето ме използваха във всяко село, във всеки град, в който отивах. Задето през всичките тези години кръвта ми изтичаше отново и отново, докато не остана нищо?
— Не, не те съдя — каза Аш искрено, дори загрижено. — Не те съдя, Теса. Наистина.
— О! — Тя се усмихна лъчезарно, сякаш това бе повод за огромно щастие.
Обърна се внезапно към Майкъл и после към неясната фигура на Роуан, която стоеше близо до стълбището. Изражението й излъчваше нетърпение и любов.
— Бях спасена тук от този ужас — каза тя. — Тук Стюарт ме обича целомъдрено. Тук е моето убежище. — Протегна ръце към Аш. — Ще останеш ли при мен, ще поговорим ли? — Дръпна го към центъра на стаята. — Ще потанцуваш ли с мен? Когато погледна очите ти, чувам музика. — Тя привлече Аш към себе си и каза развълнувано: — Така се радвам, че дойде.
Не погледна към Гордън, който бе сбърчил чело. Притиснал уста с пръсти, той отстъпи назад към един стар дървен стол. Седна в него, отпусна глава на твърдата облегалка и я извъртя немощно встрани. Духът го бе напуснал. Като че и самият живот го напускаше.
— Танцувайте с мен — повтори Теса. — Искате ли да танцувате? — Тя разпери ръце, отметна глава назад и развя косите си, които наистина не приличаха на безжизнените бели коси на старица.
Започна да се върти, докато дългата й широка виолетова рокля не се завихри около нея във формата на камбанка. Теса танцуваше на пръсти. Краката й бяха мънички и обути в пантофи.
Майкъл не можеше да откъсне очи от нея, от нежните въртеливи движения, от начина, по който пристъпваха краката й, сякаш в ритуален танц.
За Гордън тази гледка явно беше много болезнена. Явно разочарованието му се бе оказало по-силно от жаждата за живот. Сякаш най-сетне му бе нанесен фаталният удар.
Аш също се взираше в Теса — вероятно трогнат, със сигурност притеснен и може би нещастен.
— Лъжеш — промърмори отчаяно Гордън. — Това са ужасни, извратени лъжи.
Аш не си направи труда да му отговори. Усмихна се и кимна на Теса.
— Стюарт, пусни моята музика. Моля те, пусни я. Пусни моята музика… за Аш! — Тя се поклони пред Аш и отново се усмихна. Той отвърна на поклона й и я хвана за ръце.
Гордън сякаш не бе способен да помръдне. Само измърмори:
— Не е истина. — Но като че и сам не си вярваше.
Теса бе започнала да си тананика и отново се завъртя.
— Пусни музиката, Стюарт, пусни я.
— Аз ще я пусна — каза тихо Майкъл. Обърна се и затърси с поглед някаква техника. Надяваше се да не става дума за инструмент — арфа, цигулка или нещо подобно, защото тогава нямаше да се справи.
Беше дълбоко трогнат, ужасно тъжен, неспособен да изпита огромното облекчение, което би трябвало да изпитва. За миг погледна към Роуан. Тя също изглеждаше тъжна, стиснала ръце, изпънала тяло до перилото на стълбата. Очите й не се откъсваха от танцуващата Теса, която тананикаше някаква разпознаваема мелодия — нещо, което Майкъл познаваше и обичаше.
Той най-сетне откри една стереоуредба с извънредно модерен дизайн, със стотици малки екранчета и копчета, с жици, които пълзяха към говорителите, които висяха на неравни интервали по стените.
Наведе се и се опита да прочете надписа на касетата в касетофона.
— Това е — каза Стюарт, без да откъсва очи от жената. — Просто я пусни. Тя я слуша постоянно. Това е нейната музика.
— Танцувайте с нас — обади се Теса. — Не искате ли да танцувате? — Тя се приближи до Аш и този път той не можа да устои. Хвана я за ръцете и я прегърна както мъж прегръща жена за валс.
Майкъл натисна бутона на касетофона.
Музиката започна тихо, чу се бавна мелодия на струнен инструмент; после се включиха тромпетите и потрепващите трели на клавесин, който скоро поде мелодията, а струнните го последваха.
Аш веднага поведе партньорката си в кръг с широки елегантни стъпки.
Това беше канонът на Пахелбел15. Майкъл веднага го позна, въпреки че никога не го бе чувал в подобно изпълнение: с цялата брас секция, вероятно съгласно замисъла на композитора.
Едва ли имаше по-жална, по-печална, по-лишена от романтика музика? Тя се разливаше, преодоляваше границите на барока. Тромпетите, цигулките, клавесинът пееха мелодия, изпълнена с толкова трогателна дълбочина, че изглеждаше неподвластна на времето и съвършено съкровена.