— О, да, сър, определено. Мориган Мейфеър! — каза тя и разпери ръце като мажоретка.
Появи се мъждукане, после слаб звук и лампите светнаха, а компютърът в стаята зад тях започна да стърже тихичко и да вие при стартиране.
— Оп, ето го! — каза тя, а червената й коса отново се разлюля. — Хайде отново на линия с „Мейфеър и Мейфеър“, докато Майката Природа не реши пак да ни усмири, без значение колко оборудвани, конфигурирани, програмирани и инсталирани сме. С други думи, докато не удари нова мълния!
Тя се втурна към стола пред бюрото, зае мястото си пред монитора и пак започна да пише, сякаш напълно забравила за присъствието на лекаря.
От горния етаж се чу гласът на бабата:
— Мери Джейн, хайде, бебето е гладно!
Мери Джейн веднага дръпна доктора за ръкава.
— Не, чакай малко — рече той. Но удивителната млада жена вече бе забравила за присъствието му и той осъзна това, както осъзнаваше и факта, че е чисто гола под ризата. Светлината на настолната лампа озаряваше гърдите й, плоския корем и голите бедра. Като че нямаше дори гащички. Краката й бяха изумителни, а ходилата — огромни. Дали бе безопасно да пишеш на компютър в гръмотевична буря, докато си стъпил бос на пода? Червената й коса бе покрила облегалката на стола.
Бабата пак извика отгоре:
— Мери Джейн, трябва да върнеш това бебе до пет часа!
— Тръгвам, тръгвам! Хайде, доктор Джак!
— Довиждане, доктор Джак! — извика върлинестата красавица и му помаха с изумително дългата си дясна ръка, без дори да откъсва очи от компютъра.
Мери Джейн се втурна покрай него и бързо скочи в лодката.
— Идвате ли, или не? — сопна му се тя. — Аз потеглям, имам работа за вършене. Какво, да не искате да останете?
— Значи трябва да върнеш бебето до пет часа? — попита той, след като се окопити и се сети какво бе извикала старицата. — Нали няма да изведеш бебето навън точно сега, за да го кръстите?
— Побързай, Мери Джейн!
— Вдигаме котва! — вресна Мери Джейн и оттласна пръта от стълбите.
— Чакай малко!
Той скочи и пльосна в пълната с вода лодка, която се удари първо в балюстрадата на стълбището, а после и в стената.
— Добре де, добре. Само забави малко. Ще бъдеш ли така любезна да ме отведеш до пристана, без да се удавя в блатото?
Пак се чу тананикането.
Дъждът бе намалял малко, слава богу. Дори на места тежките сиви облаци се разкъсваха и пропускаха слънчева светлина, която озаряваше капките!
— Хайде, докторе, вземете това — каза Мери Джейн, щом той се качи в колата. Подаде му дебел пакет, пълен с банкноти, и когато той ги прегледа набързо, се оказа, че са все нови двайсетачки. На око бяха към хиляда долара. Тя затръшна вратата и хукна да заобиколи колата.
— Мери Джейн, това се твърде много пари — каза той, но вече си представяше нова косачка, електрическа градинарска ножица и цветен телевизор „Сони“. А и нищо не го задължаваше да декларира тези пари.
— О, я стига, твои са! — каза тя. — Дойде тук в такова време, спечели си ги. — Полата й отново се вдигна нагоре по бедрата, но тя не можеше да се сравнява с онази невероятна красавица в къщата. Какво ли ще е да може да докосне това същество поне за пет минути — това младо, крехко и красиво създание с невъобразимо дълги крака? О, престани, стари глупако, ще си докараш сърдечен удар.
Мери Джейн запали колата и потегли рязко на заден ход. Колелата изсвистяха по покрития с мокри черупки път. Направиха опасен обратен завой и поеха по познатото, осеяно с дупки шосе.
Лекарят се обърна и погледна към къщата — грамада от гниещ гипс и дърво, надвиснала над кипарисите, с полепнала по наполовина потъналите прозорци тиня. Господи! Изпитваше задоволство, че се маха оттук.
Какво щеше да каже на своята малка женичка Айлийн, когато се прибере и тя го попита: „Е, какво видя във Фонтевро, Джак?“. Не и за трите най-красиви млади жени, които някога бе виждал събрани под един покрив, това бе сигурно. Нямаше да каже и за пачката нови двайсетачки в джоба си.
Двайсет и осем
И така, ние си изградихме човешка идентичност. Превърнахме се в древно племе, наречено пикти19. Обяснявахме високия си ръст с това, че идваме от северните страни, където хората растат високи, и искахме да живеем в мир и в разбирателство със съседите си.
Разбира се, наложи се да постигнем всичко това постепенно. Първо тръгна мълвата. В началото имаше един подготвителен период, през който не допускахме чужденци в долината; после разрешавахме на случайни пътници да преминат и от тях получавахме ценно знание. След това излязохме от долината и обявихме, че сме пикти, като предложихме просветеното си приятелство на всички, които срещахме.
19
Пиктите са действително съществувало племе в Шотландия, оставило след себе си редица артефакти, с което провокирало интереса на Ан Райс. — Бел.ред.