Той послушно провери дали е затворил добре, после се обърна и тръгна нагоре. Стигна до голям, облицован в тъмно дърво коридор.
Да, спомняше си този коридор. Тръгна по него, като не се опитваше да е безшумен, нито пък да се крие в сенките. Тук някъде беше официалната библиотека — не тайният архив с безценните стари досиета, а ежедневната читалня с дълги дъбови маси, удобни кресла и купчини списания от цял свят. Огънят в камината беше угаснал, но той все още усещаше топлината под краката си — няколко въгленчета още сияеха сред почернелите цепеници.
Първо си помисли, че стаята е празна, но когато се огледа по-внимателно, видя, че в едно от креслата дреме много стар мъж — едър плешив човек с малки очила на върха на носа и красив халат, облечен над риза и панталони.
Навремето спалните бяха на третия етаж. Дали и сега бе така? Тръгна нагоре.
Когато стигна до края на коридора на третия етаж, той стигна до друга малка зала и реши да започне оттам.
Без да чука, завъртя дръжката на вратата и влезе в елегантна спалня. В нея откри само една прошарена жена. Тя вдигна очи от бюрото и го погледна с изумление, но без никакъв страх.
Точно на това се бе надявал. Приближи се до бюрото.
Жената бе притиснала с лявата си ръка една отворена книга, а с дясната подчертаваше някои думи от текста.
Беше Боеций. De topicis differentiis13. Тя беше подчертала изречението: „Силогизмът е дискурс, в който определени становища са установени и съгласувани, за разлика от случаите, когато трябва да се получи нещо различно от съгласуваните становища посредством самите тях“.
Той се засмя.
— Извинете ме — обърна се към жената.
Тя го наблюдаваше, не бе помръднала от влизането му в стаята.
— Вярно е, но е смешно, нали? Бях го забравил.
— Кой сте вие? — попита тя.
Дрезгавината в гласа й, вероятно резултат от възрастта, го сепна. Сивата й коса бе гъста и прибрана в старомоден кок на тила, не беше като лишените от женственост съвременни прически.
— Знам, че съм груб — рече той. — Винаги усещам, когато съм груб. Моля за извинение.
— Кой сте вие? — попита тя отново със същия тон, само дето сега направи пауза след всяка дума, вероятно за акцент.
— Какво съм аз? — отвърна той. — Това е по-важният въпрос. Знаете ли какво съм аз?
— Не, а трябва ли да знам?
— Не зная. Вижте ръцете ми. Вижте колко са дълги и тънки.
— Деликатни са — каза тя със същия дрезгав глас, очите й само пробягаха по ръцете му и се върнаха на лицето. — Защо сте дошли?
— Аз действам като дете — отвърна той. — Само така мога.
— И?
— Знаете ли, че Аарън Лайтнър е мъртъв?
Тя задържа погледа си за момент, после се облегна в стола и изпусна зеления маркер. Извърна поглед встрани — явно тази новина бе ужасна за нея.
— Кой ви каза? Всички ли знаят?
— Явно не — отвърна той.
— Знаех си, че няма да се върне — каза тя. Сви уста така, че дълбоките бръчки около устните й станаха още по-дълбоки и дори потъмняха. — Затова ли дойдохте, да ми съобщите за смъртта му?
— За да видя как ще реагирате. За да разбера дали имате нещо общо с убийството му.
— Какво?
— Не ме ли чухте?
— Убийство? — Тя се изправи бавно от стола си и го погледна яростно, Особено сега, когато осъзна колко е висок. Погледна към вратата, като че ли се канеше да хукне към нея. Той вдигна леко ръка, за да я призове към търпение.
— Казвате, че Аарън е бил убит? — попита тя. Челото й се смръщи над сребърните рамки на очилата.
— Да, убит е. Прегазен с кола. Мъртъв е.
Жената затвори очи, сякаш решила да приеме нещата подобаващо, щом не може да излезе. Погледна право пред себе си, невиждащо, сякаш бе забравила за присъствието му. После вдигна очи и прошепна дрезгаво:
— Вещиците Мейфеър! Господи, защо отиде там?