Тук живееха и други, освен хората от Пътуващия град. Знаех, че някои от градовете са населявани от племена. Други пък бяха владение на глутници кучета и стада плъхове, но никъде по пътя си не срещнахме жива душа. Вечерите бяха най-любимата ми част от денонощието. Слънцето, което залязваше, докато вървяхме срещу него. Странният полумрак, преди да стане твърде опасно да продължим, така че спирахме по принуда. Абсолютната тишина и само звукът от пърпоренето на двата двигателя, докато колата и моторът се превръщаха в силуети. Зачудих се дали Ролистън знаеше, че това бяхме ние. Дали не ни следеше? В много отношения бяхме съвсем незащитени и въпреки това за първи път, откакто се бях забъркал в това, се чувствах толкова щастлив. Всъщност май изпитвах щастие за първи път от доста време насам.
Първата вечер спряхме и опънахме палатката. Беше снабдена с херметично заключване и трябваше да спазваме строги правила на обеззаразяване. Мораг и Езичника се трудеха върху „Бог“, изпаднали часове наред в транс в мрежата. Рану, Мадж и аз се редувахме да стоим на пост, малко по-встрани. Рану изобщо не протестираше, че на него се пада междинната смяна, което на практика означаваше, че спеше много малко през нощта, освен това аз се съмнявах, че Мадж, който през повечето време беше или пиян, или надрусан, ни беше от някаква полза. Когато двамата с Езичника приключеха работата си върху „Бог“, а аз отстъпех от поста си, Мораг лягаше и се сгушваше до мен. Мадж се забавляваше от това, а Рану изобщо не реагираше, обаче Езичника гледаше укорително, макар никога да не възрази. А аз просто я държах в обятията си, докато спи.
Беше любимата ми част от деня, когато го видяхме за първи път. На фона на странния, нереален полумрак на здрача забелязахме огромен облак прах, който затуляше хоризонта на запад. Тихомълком загасихме двигателите. Аз усилих оптиката си. Изведнъж огромният облак се приближи много по-близо до нас и изпълни полезрението ми, но си остана все така непроницаем, въпреки че успях да зърна няколко души на двуколки и триколки, които ту се гмурваха, ту отново изплуваха от мержелеещото се пред нас видение.
— Градът пътува цяла седмица, след което спира, за да лагерува — каза Езичника по мрежата за свръзка.
— Успяваш ли да уловиш сигнал? — попитах.
— Нищо особено, само някакви много силно кодирани съобщения.
— От военните ли?
— Предполагам — намират се много близо до границата — отвърна той.
Тукашните Мамини синчета сигурно бяха излезли, за да държат конвоя под око.
— И кога трябва да се установят? — попита Мораг.
— Ами имат няколко възможности: или да спрат скоро, или да сменят посоката, което няма да е лесно предвид размерите на конвоя, или да завладеят Америка — обясни Езичника.
— В такъв случай? — продължи Мораг.
— В такъв случай двамата с Рану ще отидем да хвърлим едно око — казах.
— По-добре е аз да отида — обади се Мадж. — Мен повече ме бива да откривам хора.
— Искам да останеш тук и да пазиш Мораг и Езичника.
Така или иначе, ако смятаха да работят върху „Бог“, щяха да се нуждаят от охрана. Да работят върху „Бог“ — нямах никаква представа до какво щеше да доведе това, но като че ли вече започвах да го приемам. Май повече вярвах на Мораг, отколкото на Езичника.
— Аз ще се справя по-добре с охраняването им — рече Рану.
Това, което не каза обаче, беше, че по този начин щеше да бъде по-близо до Мораг.
— Момчета, стига вече, а? — казах.
Никакъв отговор. Имах своите основания да искам Рану да дойде с мен. Мадж беше прав — вероятно той по-лесно би намерил Гиби и Бък — но не бях съвсем сигурен, че когато ги открие, няма просто да ги застреля. Не можех да му се сърдя — може би малко повече вярвах, че аз няма да постъпя като него.
Оказахме се прави — Подвижния град се беше установил да лагерува край руините на Трентън. Бяха се наредили в кръг — тирове и наземни влакове, повечето от които представляваха огромни платформи, които влачеха множество каравани. Много от тях бяха окичени с неонови табели, които, както ми обясни Езичника, представляваха вевѐ — окултни поп вуду символи. Тези камиони бяха собственост на една от най-големите банди в Подвижния град, положили началото на огромния конвой. Хаитянски и ямайски ярдита24, които със сила си бяха извоювали място в превозваческия бизнес преди двеста години. Сега наричаха себе си Вуду сектата на Големия Неон. Те бяха любима тема на зловещи забавления в сензорните кабинки и на авторите на шокиращи документални филми, голяма част от които накрая загиваха. Забелязах, че по цялата дължина на част от караваните бяха монтирани огромни видеоекрани.
24