От караваната на предполагаемата им щабквартира излязоха трима мъже и тръгнаха към мен. Двама носеха черните пончо за радиационна защита с червени кръстове. Държаха шмайзери, заредени с 10-милиметрови куршуми. Мъжът в средата не носеше предпазен костюм. Беше облечен в идеално чиста, изгладена черна туника и панталони в същия цвят и високи черни ботуши, които имаха вид на изработени от животинска кожа. Бяха ослепително черни и излъскани до блясък. Мъжът стигна до кръста, на който ме бяха окачили, и погледна нагоре към мен.
— Здрасти — казах аз.
Косата му беше остригана до кожа, всъщност нямаше нито един косъм по главата си, а освен това не можех да разбера защо носеше тъмновиолетово червило. Под кожата на темето му видях сложна плетеница от чипове. Високи технологии, от скъпите. Този тип беше хакер. Очите му никак не ми харесаха — едни такива сини и с множество фасетки, като на насекомо. Имаше нещо сбъркано. Отначало той ме гледа продължително време и аз видях образа си, отразен многократно в неговите очи.
— Какво искаш? — попитах най-накрая, раздразнен от това, че се бях ядосал на някакво хлапе.
— Имаме всичко, от което се нуждаем — отвърна той студено и без капка емоция в гласа си.
Сигурен бях, че го модулира изкуствено. Привързаността му към външната изява го издаваше, че е много млад.
— Защо вися тук? — попитах.
— Ти англосаксонец ли си? — попита той, сякаш понятието имаше някакво значение.
— Да.
— Говориш с шотландски акцент, а шотландците не са англосаксонци.
— Но все пак съм бял — казах с надежда.
Смятах да му изкарам душичката, когато сляза от кръста. Насекомоокият нацист нищо не каза.
— Все още не си ми казал защо съм окачен на кръста.
— За да страдаш.
Това не ми хареса.
— И за какво по-точно? — попитах.
— Заради безчинствата на нисшите раси спрямо господстващата. За да види Господ, че някои от неговите избраници не са безразлични. За да усетиш поне малко от мъките, които Христос е понесъл, когато такива като теб са се гаврели с Него.
Напрегнах паметта си. Почти успях да си припомня разговора с една свързочничка християнка, която беше прикрепена към моя отряд, когато за първи път постъпих в Парашутно-десантния полк.
— Ама аз не съм римлянин — казах, уверен, че не греша. — Освен това никога не съм бил в Италия.
Той не обърна внимание на думите ми.
— Доста си силен за untermensch25, а?
— Не я знам тая дума.
— Аз мисля, че ти няма да умреш бързо и саможертвата ти ще бъде велика.
Стигнах до извода, че нямаше голям шанс да преговарям разумно с този тип.
— О, престани с тези глупости, стига си хленчил, копеле гадно. Изобщо не става дума нито за идеология, нито за религия, а за твоите несъвършенства, по дяволите. Ти си слаб и страхлив, затова трябва да се перчиш. Да се опиташ да подчиняваш хората на волята си. Да ги караш да се страхуват от теб, защото не си способен да ги накараш да те обичат и уважават. Много добре знаеш, че ако не ме беше хванал, нямаше и десет секунди да останеш жив, ако ни бяха затворили заедно. Ясно ти е, нали? Нали! — закрещях аз.
Стори ми се, че за момент се ядоса, но трябва да призная, че доста добре се овладя.
— Сварете го. Водете го при кратерите — каза накрая насекомоокият.
Отначало не беше много гадно. Бъгито препускаше през неравна местност, но понеже ръцете ми бяха приковани настрани, при всяко подскачане чувствах силно опъване в гърба и раменете, което ми причиняваше болка, въпреки цялата ми напомпаност. Много скоро това се оказа най-малкият ми проблем. По-страшен беше прахът. Той разяждаше всичко и пареше. Нищо че имах филтри — усещах го да изпълва ноздрите и гърлото ми. Опитах се да държа устата си затворена, като я отварях само колкото да извикам при много силна болка. Главата ми увисна и видях, че целият съм в кръв. Прахът постепенно свличаше от мен кожата и плътта ми, докато остана само бронята. Почувствах, че изчезвам — сякаш някой ме обелваше пласт след пласт. Опитах се да изкрещя, но само се задавих с още прах.
25
От немски, букв.