— Браво на теб — каза й Езичника.
Мадж смотолеви нещо в същия дух. Задната част на камиона, до който ме бяха дотътрили, представляваше лечебница, боядисана в крещящи цветове. Сигурно вече бяха започнали да ми се привиждат разни работи, защото госпожа Тилуотър беше нахлузила на лицето си маската на нечие одрано лице.
— Добре дошъл в Америка — ми каза ухилената маска.
Май че изпищях.
19.
Подвижния град
Гадеше ми се. Както когато съм препил и въпреки че на следващия ден съм във форма, надигането в стомаха ми подсказва, че съм прекалил предната вечер. Сега беше същото, само че през цялото време. Едно постоянно напомняне, че нещо не беше наред, че на изконно първично ниво с тялото ми ставаше нещо нередно. Като изключим това, се чувствах отлично.
В камионите и влаковите композиции на Пътуващия град имаше каравани със складирани в тях цистерни с протеини и хидропонични градини26, но това не беше достатъчно като препитание за жителите на Пътуващия град, затова те нападаха преминаващите конвои и търгуваха с откраднатото. Едно от най-доходоносните занимания беше търговията с лекарства и дрога. По ирония на съдбата те печелеха повече от продажбата на медикаменти на черно, отколкото от евтината лека дрога, която се предлагаше под път и над път. Това беше едно от гениалните хрумвания на Татенцето. Оттук идваха и наркотиците, с които бях натъпкан от самото начало и които щяха да ме поддържат във форма цял живот.
Познах се в огледалото, не бях се променил кой знае колко. Дори бяха изгладили някои от по-дълбоките бръчки по лицето ми. Аз ли бях това? Досега толкова много пъти ми бяха възстановявали физиономията, че вече губех представа за идентичност. Бяха остригали косата ми, което ме издразни. Но не от суета. Бях достатъчно суетен, да не искам да я гледам как и бездруго някой ден щеше да опада, но желанието ми да не заприличам на копелетата с голите глави, които ме бяха наредили така, беше по-силно от мен.
Когато дойдоха да ме посетят в ритуалната лечебница на Вуду сектата на Големия Неон, физиономиите им съвсем красноречиво говореха какво си мислят. Имах кърпа около остриганата си глава и тъмни очила. Чувствах се като войник от американската армия. Настъпи неловко мълчание, сякаш никой не искаше да изрече на глас лошата новина. Странно, като се има предвид, че някои от присъстващите може би бяха избили толкова много хора, че едва ли ги помнеха, но сега не можеха да понесат гледката на засегнатия от лъчева болест. Е, Мадж поне нямаше подобни скрупули.
— И какво сега, умираш, а?
Беше постоял известно време, объркан от това, че останалите се насилваха да бъдат любезни, но явно му беше писнало. Всички шумно си поеха дъх. Аз продължих да мълча достатъчно дълго, за да им стане още по-неудобно, но когато Мадж ми предложи водка, не се стърпях и прихнах да се смея.
— Само малко по-бързичко от другите — казах.
— Сигурен ли си, че не е, защото ти е приятно да ти идваме на свиждане в болницата? Според мен ти харесва да си център на внимание — каза той.
Канех се да отпия от бутилката, но се отказах и го попитах:
— Ще доживея ли да те видя да пиеш уиски?
— О! — каза Мораг и затършува из чантата си.
Извади бутилка малцово уиски — от пивоварните в парка в Дънди. Бях впечатлен.
— Къде я намери?
— Намерих я — отвърна простичко тя.
— Доста време я издирва — обади се Езичника.
Трябва да призная, че долових лек упрек в гласа му. Явно Мораг беше посветила на търсенето на бутилката уиски повече време, отколкото на домашното си за „Бог“.
— Е, момчета, добре се справихте със спасителната мисия. Не съм сигурен обаче, че щях да използвам същия подход — казах.
Ами да, аз щях да ги избия до крак.
— Напълних гащите от страх — каза Мораг, като погледна към Езичника.
— Нали ти казах, тези типове имат страх от жените. Ако не беше така, нямаше да се отнасят толкова лошо с хората — обясни той.
Значи, планът беше негов.
— Участвал ли си в психологически операции? — попитах го аз.
Той не отговори.
— Кога ще им видим сметката на Бранниците? — каза Мадж, за да наруши настъпилото неловко мълчание.