Обаче помня Викария. Носеше лекьосана униформа без нашивки или други белези за военния му чин. Беше обрасъл с косми и имаше сплъстени коса и брада. Приличаше на безумец — имаше нещо сбъркано в дивите му кървясали очи. Грозните, но функционални джаджи, които запълваха половината му глава, не допринасяха кой знае колко за приятния външен вид, а на всичкото отгоре той не млъкваше. Беше дрогиран, защото изобщо не спеше, а през цялото време проповядваше. Бълнуваше за Бог, за края на света и разбира се, за Тях, за бесовете, докато някой не му разбиеше устата. На няколко пъти се бяха опитвали да го пребият от бой, за да млъкне най-сетне, но в последния момент, преди да го довършат, нещо винаги спираше нападателите. Дали заради вярата, или пък защото смятаха, че да убиеш толкова луд човек, носи лош късмет? Истината е, че никой не изгаряше от желание да бъде близо до него.
Помня, когато влязохме в трюма за първи път, той вече беше там. Беше вдигнал ръка и ме беше посочил, след което беше започнал да крещи, а по къдравата ту черна брада бяха потекли лиги.
— Зная твоите дела33; носиш име, че си жив, а си мъртъв. Буден бъди и укрепявай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог34.
Бях го блъснал и отминал, опитвайки се да не вдишвам смрадта, която се носеше от него.
Постепенно неговото бълнуване и проскърцването на корпуса се превърнаха в постоянен звуков фон на борда на „Санта Мария“. Отначало проповедите му ми изпиляваха нервите, както и на останалите. Всички присъстващи бяха имали вземане-даване с религиозни свързочници. Но човек трябваше да проявява търпимост, защото благодарение на свръзките оставахме живи. С тяхна помощ извикваха кораби за евакуация, те даваха сигнал за въздушни нападения и артилерийски обстрел; те поддържаха общността помежду ни, така че човек от време на време беше склонен да им прости някоя и друга странна проповед. Обаче Викария просто минаваше всякакви граници. Ала за мое учудване, неговите разкази започваха да ми действат успокоително. Улових се, че все повече се заслушвам в тях, за да не мисля толкова за Грегър, Ролистън, Нинджата и това, че не бях успял да се погрижа за хората си.
— Кой е той? — попитах.
Изглежда, че Мадж беше изненадан от интереса ми към нещо, различно от уиски и мрачни мисли.
— Викат му Викария — отвърна Мадж.
Предполагам, че се беше осведомил, защото по принцип се интересуваше от заобикалящата го среда.
— Хм, отива му. А какво друго можеш да ми кажеш?
— От Зелените чудовища е, бил е прикрепен към щаба на Главното командване. Говори се, че взел участие в операция „Спирала“.
Бях чувал само слухове за тази операция — съвместен проект на Главното командване и Агенцията по национална сигурност, чийто обект беше Тяхната комуникационна инфраструктура. Ставаше дума за изпращане на хакери в извънземната мрежа.
— Това не беше ли слух? — винаги бях вярвал, че тази операция е поредният военен мит.
— Така разправят — отвърна Мадж и вдигна рамене.
— А той какво разправя?
Любопитството ми беше по-силно от мен.
— Че видял лицето на дявола. Но ако слуховете са верни, то или всички участници са били лоботомирани, или са откачили безвъзвратно — задоволи интереса ми Мадж.
— Значи, той е по-скоро от вторите?
— Не, той е най-нормалният — каза Мадж.
Всъщност бях изненадан, че нещата не се бяха влошили още по-рано. Макар че се случи едва на втория ден. По всяка вероятност на следващия щяхме да останем без пиене и без дрога и тогава алтернативата щяха да бъдат военните транквиланти и абстиненцията. Е, тогава вече играта щеше доста да загрубее.
Струва ми се, че първият превъртял беше вземал някакви гадни психотропни вещества, а на всичкото отгоре непрестанният монолог на Викария се беше вплел в структурата на неговите халюцинации, обвивайки го в създаден от видения християнски пъкъл. Няма нужда да казвам, че онзи тип никак не изглеждаше щастлив от цялата работа.
Чух виковете. Откачалката беше извисил глас до такива висоти, които говореха за прекрачване на границата на нормалността и звучаха нечовешки. Викария му предложи да изгони бесовете от него. Откачалката имаше неколцина приятели, които се опитваха да му попречат да нарани себе си или някой друг. Помислих си, дотук с Викария. С изненада установих, че неговата врява щеше да ми липсва.