Но още повече се изненадах, когато се смъкнах от койката и се спуснах цели осем етажа надолу по леглата. Минах покрай бойци от елитни части и обикновени войници, които се бяха подпрели на лакът — опиянчени зяпачи на предстоящото кърваво убийство. И аз трябваше да направя като тях. По-късно Мадж ми сподели, че си мислел, че си прося смъртта.
Когато стъпих на студения под, видях какво ставаше. Откачалката беше приклещил Викария на една от койките. Пичът, на чиято койка се разиграваше случката, се беше отдръпнал в другия край, до преградата със следващата койка. Беше се опулил, нямаше очи, а черни лещи, като всички останали, а на лицето му грееше воайорска усмивка, докато се наслаждаваше на това, как откачалката реже късове от плътта на Викария. Е, не беше чак толкова странно, предвид липсата на сензорни кабинки на борда.
Викария беше облян в кръв, но между отделните писъци, успяваше да цитира Светото писание, макар че все още не проумявах как можеше да бъде толкова отдаден на каузата си.
— Не бой се никак от онова, което има да претеглиш35 — изкрещя Викария.
Откачалката беше чисто гол и също беше облян в кръв. Стори ми се, че кълцаше не само Викария, но и собствената си плът. Картинката на гол-голеничък човек, който сам си причинява наранявания, беше почти клише за въздействие на психотропна дрога. Държеше някакво назъбено парченце желязо, въпреки че със сигурност притежаваше имплантирани оръжия. Съдейки по хардуера по черепа му, беше свързочник, също като Викария. А пък атлетичното му тяло на плувец, ципите на пръстите на ръцете и краката, татуировките, които успях да различа под кръвта, и хрилете, говореха, че по всяка вероятност е Тюлен. Което автоматично означаваше, че двете жени зад него също бяха Тюлени. Тримата имаха числено предимство спрямо мен, а Тюлените знаеха какво правят. От друга страна, аз никак не бях убеден, че знам какво правя. Откачалката хлипаше и умоляваше Викария да млъкне. И двете жени не бяха щастливи от случката и внимаваха техният човек да не пострада.
— Пусни го — казах внимателно.
— Ето, дяволът ще хвърли някои от вас в тъмница, за да ви изкуси, и ще имате скръб десетина дни!36 — изпищя Викария.
Едната от жените, ниска, набита мъжкарана, с военни панталони и изрязана тениска, увила потна кърпа около главата, се премести, за да ме наблюдава по-добре и да се намеси, ако се стигнеше до насилие от моя страна.
— Ей, т’ва е личен въпрос, не се меси, по дяволите — ми каза тя.
Предвид обстоятелствата се насилваше да прозвучи по-категорично, отколкото й се искаше, но беше очевидно, че и на нея тази работа не й харесва. Погледнах я, а тя отвърна на погледа ми с черните си, безизразни лещи. Викария изпищя, когато онзи му пусна още кръв.
Не бях сигурен, че можех да се справя и с двете жени, дори и да бях в най-добрата си форма, което си беше самата истина, макар раните ми да заздравяваха доста бързо. Ако и откачалката се включеше да ни разтървава, работата ми беше спукана. Защо, по дяволите, Мадж не беше тук? После се сетих, че не му бях пратил съобщение. Поправих грешката си с приглушен глас и изчаках известно време, но не свалях поглед от жената Тюлен.
— Как се казваш? — попитах.
— К’во те засяга?
— Аз съм Джейкъб — казах, без да обръщам внимание на агресивния отговор.
— Виж к’во. Изобщо не те засяга. Остави човека да довърши к’вото е почнал, и ще си оберем крушите.
— Ами ако правеха това с някой от вашите?
— Този не е от твоите — рече ми тя. Много добре знаеше, защото, ако Викария беше от моята част, изобщо нямаше да водим този разговор, а направо щях да съм ги нападнал. — Пък и т’ва си е двубой.
— Кажи ми как се казваш — помолих отново.
Стори ми се, че невъзмутимият ми тон започваше да й действа. Викария изкрещя отново, когато онзи отряза поредното парченце плът от него. Ако не се намесех скоро, само щях да съм си загубил времето. Няма нужда да казвам, че откакто се бях намесил, все повече хора започваха да обръщат внимание на случката.