— Реб — накрая ми отговори тя.
— Да не ме занасяш? Това съкратено от „разбойничка“ ли е? — казах и се усмихнах.
Плоска, лишена от хумор усмивка.
— Не, от Ребека — рече тя. Не беше развеселена от шегата ми.
— Ъ, Ребека. Не е точно двубой, защото вие сте… Тюлени, нали така? — Тя кимна. — А пък другият е хакер, който цял живот е работил на бюро и дори не е участвал в бойни действия. Така че, не ми изглежда много равностойно, какво ще кажеш?
— Така е, но никой не е длъжен да слуша по двайсет и четири часа приказки за огън и жупел — отвърна тя.
Присъстващите нададоха приглушени одобрителни възгласи.
Викария не облекчи много положението си, защото точно в този момент извика за пореден път:
— Бъди верен до смърт, и ще ти дам венеца на живота37.
— Млъкни бе, млъквай, млъквай! — крещеше откаченият тип, а думите му се оплетоха и се превърнаха в неразбираем брътвеж.
Последваха нови писъци, когато Тюленът отряза още малко плът от Викария.
— Вашият човек е ранен — казах. — Това няма да му помогне кой знае колко.
— Убийте вряскащото копеле! — изкрещя жена от горните етажи на койките.
Погледнах натам, откъдето беше долетял гласът й.
— Ако не млъкнеш, ти ще си следващата! — извиках й аз.
Реб отново помръдна, готвейки се за бой. Мадж разбута тълпата с лакти и ми кимна, като се постара жените да разберат, че ако се наложеше да се бием, щяхме да сме двама на двама. Правила от паркингите пред кръчмите.
— Права си. Не е честно да търпиш това всеки ден по двайсет и четири часа, нито пък да чуваш как мъжът под теб от време на време посяга на себе си или да душиш смрадта на двеста мръсни войници, които серат и се потят, по дяволите. Не е честно, че повечето ти приятели са мъртви, а пък живите по един или друг начин са прецакани, но той няма вина за това и убийството му с нищо няма да ти помогне — казах. Изобщо нямах представа откъде ми бяха хрумнали подобни думи, но съзнавах, че гласът ми звучи гневно. — Колко още можем да влошим положението си днес?
Не исках да съм на нейно място. Не можеше да си позволи да прояви слабост, защото някой можеше да я набележи за жертва. От друга страна, имах чувството, че тя много добре разбира какво й казвах. Давах й възможност да излезе от ситуацията. В момента изобщо не ми пукаше за мен самия, камо ли за някакъв побъркан непознат.
— По дяволите — продължих. — Много си права. Това изобщо не ме засяга.
Обърнах се и започнах да се катеря обратно кът койката си. Зад мен Реб и другата жена Тюлен издърпаха техния свързочник от Викария и започнаха да го влачат обратно към тяхното гето. Потърсих Мадж по линията за свръзка.
— Дръж Викария под око — казах.
— Да не съм му бавачка, мамка му? — запротестира Мадж.
Аз изключих връзката.
— Бог те е избрал да бъдеш Неговият праведен меч! — нададе вой Викария.
Изпищях и скочих в леглото, при което си ударих главата в койката отгоре. Не беше най-доброто събуждане. Остриетата ми се бяха показали и вече нарязваха на лентички евтините чаршафи. Струва ми се, че беше успял да се добере толкова близо до мен, понеже дажбата ром и остатъкът от уискито, което бях задигнал от онзи тип, когото убих, бяха на привършване. Пардон, онзи тип, когото бях заклал като животно.
— Разкарай се… от койката ми… мамка му!
Само това успях да кажа.
Викария се наведе към мен. Лъхна ме неговият лош дъх, миризмата на кисела пот, пикня и лайна. Като се връщам назад в мислите си, ми се струва, че смрадта сигурно е била неговият защитен механизъм, начин да се предпази да не бъде убит от някого, който не е бил здраво натакован с дрога.
— Слушай! Трябва да ме чуеш. Ще бъдеш призован и ще трябва да откликнеш!
Той сякаш беше придобил огромни размери, надвесеното над мен лице на безумец изглеждаше гигантско в клаустрофобичното пространство на моята койка. Осъзнах, че се страхувам от този тип. Междувременно бяха започнали да крещят към нас да млъкнем.