— Махни се от мен! — извиках.
— Хей, пичове, искате ли да ви оставим насаме? — подвикна Мадж от койката под мен; на него явно му беше забавно, въпреки че гласът му прозвуча уморено.
В съзнанието ми се беше загнездило нещо, което не ми даваше мира. Нещо се беше променило или поне не беше същото. Изпитвах тревога отвъд притеснението от смрадливия религиозен фанатик, който се беше опитал да припълзи до моята койка.
— Когато стане време за второто…
— Млък! — сряза го сержантът в мен.
Нещо в тона ми го накара да млъкне.
— Исусе Христе, благодаря Ти — измърмори Мадж.
— Не споменавай напразно името Господне… — започна отново Викария.
— Млъкни! — изкрещях отново. И тогава разбрах какво не беше наред. — Мадж, кога свалиха ветрилата? — попитах.
Имаше нещо тотално сбъркано в хармоничните трептения на фоновия шум. Онова инстинктивно усещане, че се движиш с идиотска скорост, беше изчезнало. Бяха изминали едва три дни от осемдневното пътуване и вече бяхме паднали под скоростта на светлината.
— Махни се от койката ми — казах на Викария.
Изглежда, че подейства.
Надникнах надолу, като се опитах да не обръщам внимание на световъртежа при вида на десетината метра, които ме деляха от пода, и потърсих Мадж с поглед. До него на койката лежеше някакъв млад красавец, но Мадж беше буден и нащрек, а лещите камери в очните му кухини се размърдаха, докато се опитваше да ме фокусира.
— Върви си, момче — казах внимателно на компаньона на Мадж.
Той се измъкна от койката.
— Сигурно са ги свалили, докато сме спели — каза Мадж, поглеждайки към голия младеж, който се спускаше надолу по койките. — Защо, проблем ли има?
— Така ми се струва, понеже не се движим — казах аз и придърпах бойните си панталони и тениската, и започнах да завързвам връзките на кубинките.
— А ветрилото? — попита той.
— Откъде да знам, по дяволите.
— В такъв случай, налагаше ли се да ме събуждаш и да изхвърляш забавлението ми от леглото? — настоя той.
— Не съм те събуждал — уточних.
Хората наоколо започнаха да си дават сметка, че става нещо. Набързо всички разбраха, че сме паднали под скоростта на светлината. Потърсих връзка със „Санта Мария“ за повече информация, но не получих отговор. Нито другите, които се бяха опитали. Тогава опитах с военните полицаи, залостени в тяхната бронирана кабинка, но и те не ми помогнаха.
Спуснах се надолу по койките, а Мадж ме последва. Викария стоеше долу, в основата на колоната легла.
— Зная, че не можеш да търпиш лошите; зная, че си изпитал ония, които наричат себе си апостоли, а не са, и си ги намерил лъжци! Че си претърпял и имаш търпение, че за името Ми си се трудил и не си се уморил! Но имам нещо против тебе, задето остави първата си любов. Помни прочее откъде си паднал, и се покай, и върши предишните дела!38
От околните койки долетяха обичайните молби за тишина, придружени със заплахи, но повечето хора вече бяха свикнали с Викария.
— Какви ги приказва тоя? — попита ме Мадж.
— Паднал е от високо — казах.
Хората започваха да се трупат около въздушния шлюз, който свързваше нашия модул с останалата част на „Санта Мария“. Двамата с Мадж ги разбутахме и се добрахме до шлюза, като междувременно Мадж кимаше за поздрав на хората, с които се беше запознал.
Реб, другата жена с нея предишния ден и техният свързочник също бяха застанали до шлюза. За щастие, този път откачалката беше облечен. Раните, които сам си беше причинил, започваха да хващат коричка и беше изпаднал в транс. Реб ми кимна, но видях, че се почувства гузна. Нямах време за глупави въпроси. Просто останахме там и изчакахме свързочника да излезе от транса си.
В някакъв момент той отвори очи и започна да клати глава.
— Е? — попита Мадж.
Онзи ни погледна, но не ни позна, а после вдигна поглед към Реб и каза:
— Те не само са ни заключили тук, ами са строшили заключващия механизъм — прегледах файловете на охраната.