— Да, ако така ще се измъкнем живи — отвърна войникът.
— Воините Христови са опасни. Ние всички знаем твърде много и ще се бием с преправеден гняв. Ние сме като небесно воинство: нашите огнени мечове не ще станат палешници — каза Викария, а после се обърна към Тюлена свързочник, който само допреди няколко часа беше изрязвал парченца плът от него: — Трябва да изпратят сигнал, преди да отворят шлюзовете към Космоса. Ще ги пресрещнем в небето с мечове в ръка.
Каза това и в очите му припламна искрата на фанатизма. Тюленът се замисли над думите му.
— Това са го предвидили. В най-лошия случай или ще взривят вратите, или ще ни изхвърлят навън с целия модул и ще изключат животоподдържащите системи.
— Животоподдържащите системи са изключени! — изкрещя някой от задните редици.
Значи, затова вътрешните системи бяха започнали да ми помагат да дишам и изведнъж беше станало много студено.
— В най-добрия случай можем да се надяваме да ги забавим малко — каза свързочникът.
— Трябва да минем от другата страна на въздушния шлюз — рече Реб и потупа вратата му за по-голяма тежест на думите си.
— Единственият начин да се промъкнем от тази страна е, като го изрежем или взривим; механизмът е прецакан — добави свързочникът.
Загубихме още няколко минути, докато проверявахме дали случайно някой не разполага с експлозиви или режещи фенерчета.
— От тази страна ли? — попита Викария.
— От другата страна има ръчна помпа, с която може да се отвори — поясни свързочникът.
— А пък аз имам ключовете към смъртта и подземното царство — каза Викария. — Някой трябва да премине оттатък.
Сега вече всички го бяха зяпнали.
— Хайде, опитай се да обясниш какво имаш предвид, без да късаш нервите на хората с религиозните си простотии — помоли го Реб.
Вместо отговор, той бръкна в дъното на покритите с мръсни петна бойни панталони и започна да тършува.
— Да не си си заврял ръката в гъза? — попита Мадж и не вярваше на очите си.
— Що, предпочиташ да е в твоя ли? — заяде се Реб и се ухили, с което определено спечели симпатиите ми.
Най-накрая Викария изгрухтя и извади ръка от панталоните.
— Хареса ли ти? — попита Мадж.
С тържествен вид Викария ни показа кафявия си юмрук, а после разгъна пръстите и вътре се показа някакво омазано с лайна устройство.
— К’во е т’ва? — попита Реб.
— Горелка за ключалки — казах и усетих, че ми призлява. Викария се опита да ми я подаде, но аз се дръпнах назад. — Защо я даваш на мен, по дяволите? — попитах, въпреки че много добре знаех.
— Който побеждава, няма да бъде повреден от втората смърт40 — рече Викария.
— Винаги ли държиш горелка за ключалки в гъза си? — попита Мадж.
Изведнъж разбрах, че много хора гледаха към мен с очакване.
— Благодаря, че избра точно мен — измърморих.
— Какво толкова, и бездруго ще умрем в безвъздушното пространство — каза Мадж.
— Ако искаш, можеш да ме смениш? — предложих.
— Не, мамка му, аз не съм печен войник — каза той.
Идеше ми да го убия с поглед.
— Нямаме много време — напомни ни свързочникът.
— Ами тогава, иди ти и свърши работата, по дяволите — креснах.
Аз наистина нямах никакво желание и не проумявах защо бяха избрали мен. Тук имаше много войници от специалните части. Стори ми се, че причината беше, че Викария беше връчил на мен горелката за ключалки.
— Защото ти си праведният… — започна Викария.
Остриетата ми сами се показаха.
— Млъкни, по дяволите! — и го заплюх. — Още една думичка от твоите лайняни религиозни приказки и се заклевам, че на мига ще те пратя при твоя Бог.
Той се вторачи в черните ми лещи. Изведнъж лудостта беше изчезнала от дивия ту поглед.