— Не вярвам в Бог — каза внимателно, с равен глас.
Останахме така доста време, втренчени един в друг, сякаш установявахме някакво негласно споразумение, което и до ден-днешен май така и не разбрах.
— Можеш ли да хакнеш външния въздушен шлюз? — попитах го. Той кимна. — По дяволите! Мамка му! — започнах да крещя. Наистина се бях изплашил. — Даже и да успея, ще трябва да се бия, за да стигна от другата страна на онази врата — и посочих вътрешния шлюз, който водеше към „Санта Мария“. Никой не се обади. — Някой знае ли изобщо къде се намира външният въздушен шлюз? — казах.
В следващия миг върху вътрешния ми дисплей запремига иконката на текстови файл — Викария го беше изпратил. Отворих го и видях схема на кораба, на която беше оградено с кръгче разположението на външния въздушен шлюз.
— Ако успея да отворя вратата, пак не съм сигурен, че ще успеем да избием всички — казах на вече разгневените войници край мен.
— Ти отворѝ вратата, а другото остави на нас — ми каза Реб.
Погледнах ги за последно, пуснах още една ругатня и тръгнах към външния въздушен шлюз. Чух глух удар — Викария се свлече на пода — отново беше изпаднал в транс. Пътьом грабнах пожарогасителя от стената. Видях как плъзгащата се врата към външния въздушен шлюз се отвори.
Напомпаните човешки същества издържат много малко време в безвъздушното пространство. Имах известни вътрешни запаси от кислород, укрепена свръхструктура и вътрешни системи, с чиято помощ криво-ляво щях да се оправя. И все пак това бяха най-ужасните трийсет секунди в моя живот. Не съм сигурен, че мога точно да ги възпроизведа: но беше толкова студено, че имах чувството, че изгарям. Ставите ми агонизираха. Изпуснах пяна от пожарогасителя, за да се изстрелям напред. Не знам как съм успял да се закрепя и да се покатеря върху корпуса на „Санта Мария“. Помня, че в някакъв момент зърнах звездите. Имах усещането, че се намирам под доста странен ъгъл спрямо кривината на корпуса. За миг усетих покой и красота. Бях повече от сигурен, че съм умрял.
Нямам никаква представа как съм се добрал до въздушния шлюз, нито как съм успял да се справя с омазаната с лайна горелка за ключалки. Когато ме намерили върху пода на въздушния шлюз, съм ридаел, дишал съм тежко и съм се смеел истерично. Месеци по-късно гледах записа, докато военният съд заседаваше. Не можах да се позная. Сякаш дяволът беше навлякъл нечия плът, която смътно напомняше мен.
Някак си остриетата ми се бяха забили в коремите на двамата военни полицаи. На записа видях как някой стреля отново и отново по чудовището, което приличаше на мен, но то продължаваше да напредва из вътрешността на „Санта Мария“, убивайки всички, които му се изпречваха. През цялото време крещях едно-единствено име. Ролистън. Едва по време на процеса се потвърди, че той беше издал заповедта, но аз бях разбрал това по-рано, затова търсех именно него, обаче него го нямаше там. После видях ухиления, окървавен труп да отваря вратата между вътрешния въздушен шлюз и товарния отсек и да се строполява на пода.
Когато кацнахме на Земята, вместо добре дошли, чухме воя на сирени. Бяхме говорили да избягаме, но къде ти. Мадж ни беше уверил, че всичко ще бъде наред. Беше излъчил репортажа веднага щом навлязохме в Слънчевата система. Арестуваха ни и ни извозиха в орбита до Далечната Ниота Млима41, но дотогава общественото мнение вече беше на наша страна, а Мадж ме беше уредил с адвокат, с когото се познаваше покрай работата си.
Последвалият бунт на борда на „Санта Мария“ след бягството ни от трюма не беше по-добър от моето „пиянство“. Всички бяхме наказани с дисциплинарно уволнение, но не последва нищо по-страшно. А можеха да ни разстрелят за вдигане на бунт. Не че не бяхме виновни — никъде в закона не се казваше, че не могат да ни изхвърлят в Космоса. Обаче вече се казва. Благодарение на Мадж, който се погрижи, въпреки Закона за държавната тайна, името на Ролистън да бъде опозорено. Макар че в крайна сметка така само му помогнахме да се покрие още по-дълбоко в света на незаконните тайни операции.
Когато по-късно отново срещнах Викария в Дънди, ми се видя по-нормален, но онова, което най-силно съм запомнил от онзи процес, беше него самия — дивият поглед, лигите, които се стичат по рошавата му сплъстена черна брада, крясъците към Ролистън. Неизменно едни и същи:
— Зная де живееш — там, дето е престолът на Сатаната!42