— Ааа!
В следващия момент разбрах, че аз съм този, който крещи. Отново се намирах в черквата — внезапен, истински шок. Превих се надве и повърнах. По пода покапа жлъчка. Някой ме беше изтръгнал от програмата. Зад мен стоеше Викария и в едната ръка държеше кабела, а в другата — автоматичен пистолет с голям калибър.
— Мамка му! — успях да изтърся.
— Рижият конник е тук — каза той и в очите му отново припламна искрата на лудостта.
— Какво?
— Хората, от които се криеш — обади се Мораг.
Беше облечена с други дрехи — беше обула протрити размъкнати панталони от здрав плат с множество джобове по тях, които все щяха да послужат за нещо, и чифт ботуши, твърде големи за нея, и бе облякла суичър с логото на група музиканти или друг вид формация, или на някоя звукозаписна компания, във всеки случай нещо, което ми бе непознато. Беше изтрила напълно грима от лицето си и бе хванала косата си на конска опашка. Сега приличаше повече на младо момиче, отколкото на обект на сексуално престъпление.
— Ролистън? — попитах аз.
Викария кимна. Изправих се, но все още се чувствах объркан.
— Какво научи?
— Каза, че иска мир — отвърнах.
— Лъже — рече Викария, но не ми прозвуча никак убеден в думите си.
— Не лъже — включи се Мораг, но тя, за разлика от него, бе напълно убедена в това, което каза.
— Каква мисия е изпълнявало — да дойде тук, за да убива ли? — попитах на свой ред.
Викария се замисли.
— Вероятно да дойде тук, едва ли чак да убива, а може и да е някаква психологическа операция — отвърна и този път знаех, че има право.
— С какво време разполагаме? — рекох, но той само се усмихна.
— Почти са пред вратата — и ми подаде паметовия чип, който съдържаше Посланик.
— Наистина ли? И сега — какво?
— Ще се опитам да задържа Ролистън и Сивата дама възможно най-дълго време. Занеси това на Езичника и му кажи, че съдържа пътя към Едного Истиннаго Бога11 — добави той, сякаш разбирах нещо. — Той е в Хъл.
— Хъл бе разрушен.
— В богаташкото предградие. Той ще те открие.
От близкия говорител долетя мазният глас на Ролистън:
— Отче?
Викария ме погледна с предишната лудост в погледа. Кимнах, без да разбирам защо се жертваше заради мен по този начин. Обърнах се и тръгнах към отвора в каменния под, който водеше към древна крипта. Докато се спусках надолу, забелязах, че Мораг бе метнала на рамо сива брезентова торба.
7.
Дънди
Протегнах нагоре двете си ръце, за да помогна на Мораг да слезе. При допира на пръстите й между моята метална протеза и истинската ми ръка от плът усетих нейната крехкост. Докато я свалях надолу, ми се стори лека като перце. Викария издърпа нещо тежко, с което затули отвора над главите ни. Изчезна и последният лъч светлина. Настана непрогледен мрак. Термографията не ми помагаше кой знае колко, защото в подземието нямаше източници на топлина. След малко обаче различих нишката от радиоактивна боя, която ни сочеше пътя към изхода. Вдишвах застоялия, студен, сух и набит с прахоляк въздух на хилядолетните мъртъвци. Чувах хлипането на Мораг до себе си.
— Не се притеснявай, аз виждам — излъгах.
В тъмното гласът ми я сепна и тя подскочи, въпреки че я държах за ръка. Виждах термографския образ на контурите на тялото й — червени, оранжеви, зелени и сини. Изпитах странното задоволство на воайора, докато се любувах на красотата от неповторимата топлина на друго човешко същество в тъмнината. Стори ми се, че чух, макар и приглушено, разпаления глас на Викария над главите ни.
— Хайде — казах и дръпнах Мораг за ръката.
Продължих по хода на линията от радиоактивна боя, теглейки момичето, като по пътя все си удрях главата или се спъвах в разни неща.
Тайният проход представляваше тунел от излят бетон, който Викария сигурно сам бе направил. Усещах безподобната смрад на канализация и на мръсотиите от река Тей, която се намираше в другия му край. Докато вървяхме, разпознавах топлинните очертания на големите плъхове, а в далечината успях да различа и тъмната река, и проблясващите тук-там силуети на хората от платформите.
— Внимавай да не настъпиш някой плъх — казах, въпреки че гадинките не можеха да сторят нищо на моите железа и пластмаси, но можеха да лепнат някоя болест на горкото момиче.
Пък и бездруго вдигах достатъчно шум, за да ги изплаша, докато се придвижвах. Ала те просто не ми обръщаха внимание. Аз бях натрапник в техния свят. Плъховете не даваха и пет пари за метала и пластмасата, но затова пък на драго сърце биха поръфали малко истинска плът. За по-сигурно взех Мораг на ръце и я пренесох до самия изход.