За нито един от обитателите на платформите не бе тайна светът на стоманените тръби, населяван от Уродливите. Наистина това бе добре известна тайна — пък и човек можеше да чуе шумното им придвижване из вътрешността на подпорите. Но навсякъде другаде се разпространяваше като истинска градска легенда, като някакъв вид изопачено, скрито от окото приказно царство, разкрасено с всевъзможни гадости, които хората изговаряха по адрес на Уродливите: че били човекоядци, че крадели деца и други подобни щуротии.
Цялото осветление се състоеше от аварийни светлинки, които изпълваха пространството със зловеща червеникава светлина. Призрачността се подсилваше от далечния тътен от придвижването на хората из тръбите, въпреки че по-голямата част имаха евтина стиропорова изолация, която се очакваше да приглуши звука. Уродливите не желаеха да афишират присъствието си — това си беше тяхното местенце. Останалите обитатели на платформите с радост им го отстъпваха, тъй като Уродливите знаеха как да бъдат полезни и заемаха собствена ниша в местното общество.
Роби ни отведе до бетонната плоча в основата на платформата. Поставена първоначално за баласт, тя беше издълбана с помощта на същите програмируеми, разяждащи бетона бактерии, които бяха използвали за разрушаването на стария мост над река Тей. После бяха добавили още колони отвън, побити дълбоко в коритото на реката, и прикрепени към съседните нефтени платформи.
„Свирачът при изгрев-слънце“ се намираше в източния край на нефтените платформи, близо до устието на река Тей в Северно море. На източната стена на потопената под водата бетонна плоча имаше самоделна херметическа камера за влизане и излизане в кесон. „Самоделна“ не е думата, която бих искал да употребя, когато става дума за съоръжения като херметически камери. Имаше няколко такива между „Свирача“ и Северно море, но Уродливите се бяха гмуркали под водата във водолазни костюми с фенерчета и телеманипулатори и бяха прокопали канал. И сега това бяха единствените останки от пристанището на Дънди.
Ето как човек пристигаше или си заминаваше, ако не разполагаше с влияние и средства, за да използва магистралите, маглева13, суборбиталните пространства или не притежаваше аерокола. Пристанището на Дънди, което Маклайн държеше, беше за тези, които искаха да напуснат без много шум. Имаше няколко неудобни на вид седалки и части от оборудване, което според мен служеше за регулирането на въздуха във вътрешността на пространството, една част от което работеше с помощта на датчици. Имаше и няколко монитора, които показваха как изглежда отвън замърсеното речно дъно.
Вътре седяха Уродливи, които се занимаваха с машините, и други, които просто се размотаваха наоколо. Видях оръжия и меко казано, твърде очебийни съоръжения за сигурност. Стоманени пръти промушваха издълбаната бетонна плоча по цялото й протежение. Те нямаха опорна функция, а по-скоро изпълняваха функцията на някакъв вид стълбище, което предоставяше достъп до всички части на пристанището. Именно там висеше Маклайн.
Бяха го създали като химерен организъм. Говореше се, че можел да избира дали да стане боен пилот, или да управлява междузвезден кораб, но вместо това предпочел бронетранспортьор и го зачислили към Кралските инженерни войски. След като приключил с тази кариера, си направил брониран купол, върху който прикрепил себе си и животоподдържащите си приспособления. Куполът висеше от стоманеното скеле, придържан от мощните ръце на два могъщи на вид уолдоса14, поради което Маклайн изглеждаше като бебе, което се люлее в технологизирана люлка.
Горната половина на крехката фигурка на джуджето стърчеше навън от купола, като от него излизаха множество жици, които се включваха в основата на шията му. Очите му бяха самоделни и грозни на вид, но без съмнение притежаваха отлични оптични прибори и стърчаха от черепа като обективите на старовремските фотоапарати.
Уолдосите постепенно ускориха въртенето на купола по оста на рамката с главата надолу, докато лицето на Маклайн застана пред очите ни. Не се радваше, че ни вижда. Роби сигурно го беше известил за нашето идване по вътрешната безжична линия и му бе казал, че някой ни преследва. Надявах се да е кодирал съобщението.
— Маклайн — почнах аз.
— Млъкни бе. Виж как си окалял навсякъде, тъпо копеле — озъби се той насреща ми.
Погледнах към мръсния бетонен под. Нямаше и следа от кал — единствено ботушите ни бяха кални.
— Съжалявам — понечих аз.
14
По името на сакатия герой от едноименния разказ на Робърт Хайнлайн от 1942 г., който използва дистанционни приспособления. — Б.пр.