Отново погледнах към Мораг. Тя ровичкаше из торбата, която Викария й беше дал. Заради обикновените дрехи и липсата на грим приличаше на всяко друго момиче на нейната възраст. Въпреки че един господ знае какво значеше това в наши дни — вероятно нещо, от което да се извлече изгода. Тя беше хубава, но не за нейно добро, обаче въпреки предпазливостта си не беше станала безчувствена. Мораг отвърна на погледа ми, притеснена от моето вторачване, макар че сега не беше полугола, както когато се запознахме.
— Какво си ме зяпнал?
— На колко години си?
— Защо? Има ли значение? — тросна се тя и сега вече заприлича повече на младо момиче, отколкото на проститутка от платформите.
— Има — отвърнах.
— На седемнайсет.
Наистина не исках да узнавам на колко години бе започнала да проституира.
— Значи, си достатъчно голяма, за да те вземат в армията.
Тя кимна.
— Макфърлейн ни отърва. Раздаде подкупи на тъпанарите, за да ни отложат колкото се може повече, обаче… той… — запъна се тя.
— Той взе своя фунт месо16.
Мораг вдигна рамене. Тя не виждаше нищо странно или ужасно в това. В някаква степен възприемаше себе си като стока.
— Искам… исках да стана свързочник — каза тя. — Когато ме вземат в армията…
Неволно ми мина мисълта, че в наши дни всеки искаше да е хакер.
— Изповядваш ли някаква религия?
— Не още. Но когато започна да виждам разни неща в мрежата, ще се сдобия със своя вяра — каза тя с блясък в очите.
Имаше нещо в тая мрежа: хората откликваха по особен начин, както на религиозното чувство. Започваха да виждат или да им се привиждат изображения на божества в мрежата.
— Щяха да те пратят в частите за отдих и забавление — продължих аз.
Което значеше, че и в армията щеше да върши същото, което бе правила на платформите — да забавлява войниците. Дори не се замислих колко жестоки бяха думите ми. Тя престана да се рови в торбата и ме погледна, а очите й срещнаха моите лещи. Съвсем явно виждах решимостта в погледа й.
— Не и ако се обезобразя. Не с нож, а с киселина или нещо такова — каза тя и продължи да тършува.
Не знаех как да продължа.
— А бива ли те? — попитах, докато палех цигара.
— Като курва ли? О, да, много съм добра. А теб бива ли те за това, с което се занимаваш?
— Имах предвид с компютрите, като хакер — казах аз с известна доза раздразнение в гласа.
— Веднъж проникнах незаконно в банковите сметки на Макфърлейн и го накарах да направи малко дарение.
— Доста добре, като се има предвид, че нямаш никакви импланти.
Тя вдигна рамене.
— Сестра ми ме научи. Беше свързочничка.
— Имаш сестра?
— Имах. Изпържиха й мозъка на някаква планета. Дори не знам къде. Не смятаха за важно да ни съобщят — погребаха я в Космоса. Ако кака беше тук, мама никога нямаше да ме продаде на онзи сводник.
— А той разбра ли, че си му отмъкнала паричките? — попитах.
Тя се усмихна вътрешно и сви рамене.
— Много ясно. Нае хакер, който да ме проследи, а после сплаши някои от момичетата, за да ме изпортят. Имаше един много страховит тип, който беше напомпан с кунгфу програми.
Кимнах й, че знам за кого говори, защото се сетих за модно облечения охранител, когото бях пребил до смърт в „Забраненото удоволствие“.
— Та този същият притежаваше и други умения, като например как да ни причинява болка, без да оставя синини, за да можем да продължим да работим. Прекарах насаме с него час-два.
Известно време обмислях това, което току-що бях чул.
— Не че има значение, но този тип е мъртъв.
— Е, много ясно — изсмя се тя. — Малко трудно щях да пропусна такава зрелищна експлозия.
— Не, не, искам да кажа, че аз лично го пребих от бой.
Тя помълча малко. После добави тихичко:
— Радвам се.
Последва ново мълчание. Отчаяно се опитвах да измисля какво да й кажа, което да не събуди у нея ужасяващи спомени. Обаче Мораг ме изпревари:
— Защо пушиш? Питам, понеже сигурно имаш филтри и всякакви джаджи, нали?