Ритникът му бе толкова силен, че вътрешният ми дисплей подскочи. Носът хлътна навътре и почувствах как плочките на лицевата броня и укрепеният ми череп поддават. Нямах представа откъде беше намерил енергия за такъв удар. Успя да убие инерцията на моя летящ ритник и двамата се приземихме във водата, а аз потънах. Отново.
Замахнах с остриетата си, но мъжът беше изчезнал. Седнах във водата, прибрах остриетата обратно в кокалчетата на пръстите си и изведнъж двата ми пистолета някак се озоваха в дланите ми. Дребничкият мъж бягаше към прозореца в дъното на стаята. В двете си ръце държеше по един компактен глок и стреляше към мен ту с единия, ту с другия. Предполагаше се, че е подавящ огън, но беше удивително точен и аз чувствах как куршумите разкъсват шлифера ми, забиват се в плочите на бронята и след това се взривяват и ме хвърлят обратно във водата. Нямаше да издържа дълго на подобно нещо. Вътрешният ми дисплей изобилстваше от червени предупредителни светлинки — резултат от диагностиката на моите вътрешности.
Завъртях се, като се опитах да не мисля за това, че мръсотията от реката влиза в раните ми, и седнах. Дребничкият мъж беше изчезнал, но бях успял да зърна лицето му. Беше непалец, бивш гуркха20, и служеше или в Специалните военновъздушни сили, или като мен беше реактивиран отново за някаква мисия. Името му беше Рану или нещо такова. Спомних си също, че той беше шампионът на полка по кикбокс. Изстенах от болка и легнах обратно във водата. Никога не го бях срещал, но бях слушал много как обирал парите на хората при участието си в нелегални боеве в трюмовете на военните кораби, пътуващи към Проксима на Кентавър.
Сигурно Ролистън го беше изпратил, но не можех да си обясня защо само него и Мамините синчета? Ако искаха работата да бъде свършена както трябва, трима или четирима като Рану щяха да са достатъчни. Това, което не ми даваше мира, беше, че всичко, което бях чувал за него, ми говореше, че е свестен, и явно сега бяхме изправени един срещу друг от банда негодяи. А беше станало така, че вместо да го черпя едно питие, той ме беше спукал от бой.
12.
Хъл
Олюлях се на краката си, но успях да се изправя. Трябваше да намеря Мораг и да се измъкнем оттук. Мамините синчета със сигурност вече бяха докладвали за случилото се. Подкрепленията вероятно бяха на път. Аз бях в доста окаян вид, но нямах никакво време да отида отново при доктора, ако изобщо беше жив и апаратурата му беше оцеляла.
Опитах се да не мисля за хората, които бях убил. Беше ми лесно да изтребвам Тях. Изглеждаха различно, а и самите Те ни избиваха с огромен ентусиазъм. Разбира се, бях убивал хора и преди: в полка преследвахме „терористи“ или такива, които изразяваха прекалено открито несъгласие с властта. Терористи като хората, които живееха в предградията, както предполагах. Но не воювахме помежду си. Предполагаше се, че поне това бяхме научили от Последния човешки конфликт и опустошенията, които бяхме нанесли на Земята. Не че иначе не се изяждахме един друг по улиците.
Чувах още изстрели в други части на предградието. Мамините синчета вероятно опитваха да прочистят целия район, а не само „Уестборн Авеню“. Иконката за свръзка на дисплея ми започна да премигва. Кодирано съобщение. Беше стар код на специалните части, чийто шифър, за късмет, бях запазил. Щеше да забави онези, които изпращаха сигнали на Мамините синчета, но все пак бързо щяха да го разбият. Но и това, помислих си, като се сетих как преди малко Рану ме беше спукал от бой без никакво усилие, също както всичко друго, свързано с мен, беше без значение.
— Да? — отвърнах сухо на появилото се съобщение.
— Къде си? — попита аватарът на Езичника.
— Все още съм на „Уестборн Авеню“, недалече от мястото, откъдето започнах. Имайте предвид, че не са си отишли напълно. Какво е положението при вас? — попитах и се заизкачвах по скърцащите изпотрошени стъпала на къщата, като се надявах по покривите да се измъкна далече оттук.
Оставих труповете да се носят по повърхността там, където бяха падали във водата. Онези, които все още имаха лица, се бяха облещили към тавана с широко отворени очи.
— Почти не остана жив войник… — започна Езичника.
— Трябва да се махнем на всяка цена; всеки момент ще заприиждат нови и нови пълчища. Успяхте ли да вземете заложници? — попитах така, сякаш отново говореше командирът в мен.
Езичника замълча за момент. Стори ми се, че обмисля дали иска да се подчини на военния авторитет. Но колебанието му бе мимолетно.
20
Гуркхи — непалски доброволци, набирани от 1816 г. като част от колониалната армия по времето на владичеството на Британската империя в Индия, отличаващи се с изключителна дисциплина, храброст и преданост. — Б.пр.