Но най-плашещото нещо във вида му беше окото. За това око се носеха не по-малко митове, отколкото за самия Балор. Дясното представляваше черно езеро, което изглеждаше живо, въпреки че знаех, че е изкуствено. Но всичките приказки бяха заради лявото му око. Превръзката от кожа на акула беше инкрустирана с изящна плетеница от мотиви и сякаш покриваше почти цялата лява половина от лицето му. Човек би предположил, че по този начин стесняваше периферното му зрение, но аз видях, че по нея имаше малки стъкълца, които обвиваха главата му като венец и му осигуряваха зрително поле от 360 градуса.
— Затворете ги в клетка — каза чудовището, като посочи с два от ноктеливите си пръсти към Езичника и мен.
Погледнах обкръжаващите ни корави лица. Не ги познавах, но бях наясно с това, какви са. Балор добре си беше опекъл работите. Беше подбрал само най-добрите. Изглеждаха мръсни и опърпани, но оръжията им, макар и стари, бяха старателно почистени и в добро състояние. Нямахме никакви шансове срещу тях, но не исках да ни разделят от Мораг.
— А момичето? — попита американката.
Балор изгледа Мораг от глава до пети по начин, който накара кожата ми да настръхне.
— Доведете я при мен — каза накрая и се обърна да си ходи.
Сега беше моментът да изкрещя „не“ и да започна да се бия, но знаех, че в случая нямаше никакъв смисъл.
— Господин Балор, сър? — каза Мораг с тъничък и уплашен гласец.
Балор спря и се обърна да я погледне.
— Моля ви, искам да знаете, че наистина не държа да ме изнасилват или да ме изяждат — каза тя.
Двама-трима от въоръжените мъже и жени се изкискаха, но повечето не се впечатлиха особено и въпреки че трудно можех да отгатна по лицето му, Балор по-скоро беше от втората група.
— Ще го имам предвид — избоботи той.
Отчаяно търсех някаква възможност, без резултат, когато изведнъж видях нечие лице, което ми се стори познато. Жената беше ниска, но имаше здрави мускули, натрупани предимно в горната част на тялото. Носеше поизносена, но все още запазена броня, а на главата си беше вързала издайническа кърпа, която покриваше рошавата й къса коса. Пред гърдите й висеше на ремък гаусова пушка „Метал Сторм“.
— Познаваме ли се? — казах, опитвайки се отчаяно да си припомня къде бях виждал това лице.
— Да, познаваме се — отвърна тя хладно.
Стори ми се, че акцентът й беше от крайбрежието на Аризона22. И тогава се сетих.
— Ти беше на „Санта Мария“ — казах.
Тя помисли малко. Балор я гледаше. Всеки, който беше служил в специалните части, знаеше какво значи името „Санта Мария“, товарният кораб, на който се намирахме, когато се опитаха да ни запратят в Космоса.
— Да. Бях там, да — призна накрая.
— Ти беше от Тюлените, нали? Ей сега ще се сетя и за името ти — добавих.
Балор погледна към нея, после към мен, но не можах да разгадая изражението му.
— Карайте ги към клетката — подкани той пазачите ни.
— Ами вещите ни? — попита Мораг.
Аз изръмжах сподавено. Балор се обърна и я погледна за миг, но беше достатъчно да я накара да се притесни от чудовищния му поглед.
— Донесете ги при мен — заповяда накрая. — Ако има нещо, което си заслужава, ще си го поделим.
Без да иска, Мораг ги беше предупредила, че носим със себе си нещо ценно.
— Глупости — си казах с известно чувство.
От една страна, не бях мъртъв, което значеше, че бях доживял по-дълго, отколкото си мислех, предвид това, че Ролистън беше по петите ми. От друга страна, не бях особено щастлив от факта, че се намирах в укрепена клетка, потопен до кръста в леденостудена вода. Особено ме дразнеха солидните ключалки, които бяха механически, така че Езичника не можеше да ги разбие с помощта на компютърна програма. Нито пък моите напомпани мускули можеха да огънат решетките. Сякаш наистина не искаха да избягаме. А дори не знаехме в коя част на Ню Йорк се намираме. Единствената ни връзка с действителността беше някой плаващ покрай нас мъртъв плъх.
Бяха ни поставили в частично потопени във вода клетки, подредени в особена конфигурация. Имаше и други хора, но те не проявяваха голямо желание да си говорят с нас. Успях да се покатеря върху клетката и се хванах здраво за решетките, докато треперех от студената вода.
— Как е нашето момиче? — попитах Езичника, предполагайки, че се е свързал с Мораг.
— Не знам, твърде много хакери ни държат под око в момента — отвърна той.
22
Вероятно намек за климатичните промени, настъпили на Земята и в очертанията на Мексиканския залив, в бъдещето на романа или относителната близост с мексиканското крайбрежие. Както е известно, американският щат Аризона няма излаз на Атлантическия океан. — Б.пр.