Фредерик Форсайт
Ветеранът
ПЪРВИ ДЕН — ВТОРНИК
Собственикът на малкия магазин беше видял всичко. Или поне така твърдеше.
Бил в магазина, до витрината, и подреждал стоката си, когато вдигнал поглед и забелязал мъжа оттатък улицата. Онзи не се отличавал с нищо и собственикът щял да се извърне, ако човекът не куцал. По-късно щеше да даде показания, че на улицата нямало никой друг. Денят бил горещ и задушен под сивото покривало на смога. Парадайз Уей бил мрачен, както винаги — търговска улица в сърцето на един от покритите с графити, уморени, погубени от престъпността жилищни квартали, които загрозяват пейзажа между Лейтън, Едмънтън, Долстън и Тотнъм.
Когато преди тридесет години го бяха открили с грандиозна церемония, бяха обявили Медоудийн Гроув за нов стил в евтиното общинско строителство за работническата класа. Всъщност кварталът представляваше сив бетонен концлагер, създаден от общински съвет, който развяваше червеното знаме на световния комунизъм, и проектиран от архитекти, които предпочитаха за себе си обрасли в орлови нокти къщи в провинцията.
Оттогава Медоудийн Гроув се бе спускал по нанадолнището по-бързо от участниците в Тур Франс по отсамния склон на Пиренеите. До 1996-а лабиринтът от улици, подлези и сокаци, свързващи мрачните блокове, беше покрит с мръсотия, смърдеше на урина и оживяваше само нощем, когато бандите местни безработни младежи обхождаха владенията си, за да обират кварталните наркопласьори. До болка почтени пенсионирани работници, вкопчени в стария морал и успокоителната сигурност от младежките си дни, живееха зад барикадирани врати, изпълнени с ужас от вълчите глутници навън.
Между седеметажните блокове имаше участъци, някога покрити със зелена трева. Няколко зарязани ръждясали коли, от които бяха останали само купетата, красяха алеите край предназначените за отдих площадки.
Повечето от магазините по търговската улица бяха закрити, понеже на собствениците им беше писнало да водят борба с кражбите, обирите, преднамереното вредителство, разбитите прозорци и расисткия тормоз. Сега повече от половината витрини бяха затворени със стоманени капаци, а малкото отворени магазини се опитваха да се защитават с железни решетки.
На ъгъла продължаваше да упорства господин Виджей Пател. Прогонени от жестокостите на Иди Амин1, родителите му го бяха довели десетгодишен от Уганда. Великобритания ги беше приела. И той й бе благодарен. Все още обичаше втората си родина, спазваше закона, мъчеше се да е добър гражданин и се озадачаваше от бързия упадък на стандартите, с който се характеризираха деветдесетте години.
В онези части от Лондон, които полицията нарича Североизточен район, не е разумно да попадат външни хора. Куцият бил точно такъв. Той се намирал само на петнадесетина метра от ъгъла, когато от уличката между два магазина се появили двама мъже и му препречили пътя. Господин Пател се вцепенил. Те не си приличали, ала били еднакво заплашителни. Добре познавал хората като тях. Единият бил набит, с бръсната глава и свинска физиономия. Макар и от тридесет метра разстояние, господин Пател видял на лявото му ухо да блести обеца. Носел торбести дънки и лекьосана тениска. Биреното му шкембе висяло над широкия му кожен колан. Той решително застанал пред непознатия, който нямал друг избор освен да спре.
Вторият мъж бил по-слаб, със светли панталони и сиво яке, закопчано с цип. С мазна права коса до под ушите. Той се промъкнал зад жертвата и зачакал там.
Набитият вдигнал десния си юмрук до лицето на куция. Господин Пател зърнал проблясък на метал. От това разстояние не се чувало нищо, но видял, че устните на здравеняка се раздвижили. Жертвата само трябвало да даде портфейла, часовника и другите си ценности. С малко късмет нападателите щели да го ограбят и да избягат, а самият той щял да остане невредим.
Куцият обаче постъпил глупаво. Той бил сам и много по-слаб. Ако се съдело по почти бялата му коса, бил на средна възраст, а куцането му очевидно показвало, че не е напълно подвижен. Ала въпреки това оказал съпротива.
Господин Пател го видял да вдига дясната си ръка. Изключително бързо. Сякаш леко се олюлял и завъртял рамене, за да вложи повече сила в замаха си. Набитият бил ударен в носа. Беззвучната до този момент пантомима била пронизана от мъчителен вик, който господин Пател чул дори през стъклото на витрината.
Здравенякът залитнал, притиснал носа си с двете си ръце, и господин Пател видял между пръстите му кръв. Когато даваше показания, собственикът на магазина трябваше да спре, за да си спомни ясно случилото се след това. Онзи с мазната коса забил юмрук в бъбреците на куция, после го изритал отзад в сгъвката на здравото коляно. Това било достатъчно. Жертвата се строполила на тротоара.