Теди Уолтъм зарита бясно с крака, опитвайки се да улучи пищяла на великана, но напразно. Когато светът се завъртя пред очите му, той запъшка и задавено изкрещя:
— Добре, добре! Пуснете ме! Ще направя всичко, което искате. Само ме пуснете, преди да съм се задушил. Иначе няма да имате помощник.
Кейт направи знак на Роко и великанът изтърси пленника си като чувал на пода. Няколко блестящи златни монети се търкулнаха по дъските и една от тях спря в опасна близост до стъпалото на грамадния телохранител. Теди Уолтъм си пое дълбоко дъх и хвърли крадлив поглед към парите.
— Това ще подслади пребиваването ви в гостилницата — обясни Кейт и леденият й тон предизвика студени тръпки по гърба на мъжа. — Освен това смятам, че достатъчно дълго се задържах тук — продължи по-сговорчиво тя. — Взех решение да заминем за Лондон най-късно утре следобед. Устройва ли ви това, мистър Уолтъм?
Теди кимна и разтърка зачервения си врат, там, където грубата материя беше протрила нежната му кожа. Много добре, каза си той, това наистина ме устройва. Имаше твърдото намерение да избяга от тази луда веднага щом стъпи на милите на сърцето му каменни улици на Лондон. Можеше само да се надява, че тогава няма да бъде твърде късно, за да спаси кожата си.
Тесният сърп на луната преряза слоя кълбести облаци тъкмо в мига, когато двама ездачи влязоха в двора на Стоун Хаус он дъ Хил. Беше късно. Твърде късно за гости. Но този път гостите бяха неканени, а и визитата им не беше проява на вежливост.
Кейт скочи безшумно от коня и когато ботушките й докоснаха земята, коленете й се огънаха. Господи, май наистина остарявам, помисли си тя, изруга тихо и разтърка вкочанените си пръсти. Костите я боляха при всяка крачка, а и кобилата, която й беше дал гостилничарят, се оказа ужасна кранта.
Кейт огледа празния двор и погледът й падна върху ивица светлина, която проникваше през малкия, обкован в желязо прозорец в каменната стена на фермерската къща.
— Silenzio!2 — изсъска Кейт, когато Роко се запъти с тежка стъпка към нея и ботушите му заскърцаха по чакъла. От гърлото й се изтръгна недоволна въздишка. Кога ли щеше да свърши тази нощ? Много й се искаше да беше оставила Роко в гостилницата, но знаеше, че няма да може да се справи без него. Ако възникнеха трудности, силата му щеше да й бъде абсолютно необходима. За съжаление той не умееше да язди и непрекъснато изоставаше зад нея, така че пътуването от „Мери Грейн Дрейгън“ дотук се бе проточило повече от час. На всичкото отгоре Роко се бе закачил на един увиснал клон и беше паднал от коня и на Кейт се бе наложило да гони уплашеното животно.
Кейт стисна здраво грамадната ръка на телохранителя си и го поведе към осветения прозорец. Предпочиташе във всяка минута да знае къде се намира Роко. Вътре, осветено от топлото сияние на огъня в кухненската печка, спеше младо момиче. В скута му се беше сгушило кученце и също спеше дълбоко. На каменния под в краката й беше оставен плетен кош с останалите кученца, които Реа беше спасила следобеда. В помещението имаше и други кучета и всички спяха дълбоко. Очевидно кучета — пазачи, които милостивият стар глупак беше предпочел да прибере вътре в тази студена нощ. Момичето вероятно е внучката на стария Тейбър, предположи Кейт и се запита къде ли се е заврял старецът. Нямаше намерение да закача момичето, но ако то се събудеше и се намесеше…
Докато премисляше следващата си стъпка, Кейт чу някакво остро изсвирване, донесено от вятъра. Хвърли бърз поглед към тъмните очертания на навеса в задния край на двора и на устните й се появи усмивка. Зад вратата, която беше само притворена, се процеждаше ивица светлина. Това й вдъхна нов кураж и тя се запъти през двора право към светлината. Удържайки с мъка напиращото на устните й проклятие към стария глупак, който с приказките си я бе принудил да прибегне към тази отчаяна стъпка, тя открехна безшумно вратата. Ако той си спомнеше името й, целият й план щеше да отиде по дяволите. Човек като него не можеше да мълчи, особено като седнеше с кана бира в кръчмата на „Мери Грийн Дрейгън“, заобиколен от тълпа любопитни. Нямаше да мине много време и дук Кемъри щеше да узнае за пристигането й.
Ако я откриеха твърде рано, всичко щеше да отиде по дяволите! На всяка цена трябва да запазя инкогнитото си, каза си решително тя, плъзна се към навеса и черната й рокля се сля с дълбоките сенки на грамадния хамбар. Направи няколко крачки и спря, устремила поглед в приведената фигура, осветена от един-единствен фенер.