Тъмнооките не бяха глупави. Онзи, който се беше обадил, пристъпи напред, събра ножовете и се вторачи в тях. Той изпробва острието на единия върху ръката си и като че ли се уплаши, когато видя кръвта. Вдигна ножа към слънцето и се загледа в блясъка от отражението. Ухили се възхитен.
Другите се приближиха до него, загледаха се и се разбъбриха, като че ли внезапно им бяха отпушили устата. Този с ножовете се отдалечи от тях, опитвайки се да крепи четирите ножа и копието в двете си ръце. Тримата туземци, останали без ножове, го последваха, като се препираха оживено. Очевидно водачът им имаше намерение да задържи ножовете за себе си и също така очевидно беше, че другите не са особено въодушевени от намерението му.
На часа избухна истинска свада, която приключи едва когато мъжът с ножовете, след напразни опити да реши кой нож беше най-добър, раздаде по един на останалите. После всички започнаха да се смеят и да отразяват с блесналите метални остриета слънчевата светлина един на друг в очите си.
Беше голям майтап и Арвън откри, че от разстояние му е извънредно забавно. Той се огледа крадешком и видя, че дори на лицето на Уийк бе изписана усмивка.
Нлесин улови погледа му и му намигна.
— На Нлесин му се нрави — каза той.
И тогава, невероятно, четиримата туземци просто обърнаха гръб на кораба и се отдалечиха, а кучето препусна пред тях. Изобщо не погледнаха назад и изглеждаха съвсем равнодушни.
Скоро те представляваха отново само силуети, а после изчезнаха от погледа.
— Ех, да ме вземат мътните! — възкликна с кисела усмивка Нлесин. — Какво си въобразяват, че е това — склад за продоволствия?
— Предполагам, че не сме толкова важни, колкото си мислехме — промълви Колрак. — Току-що имахме урок по дефлация на собственото „аз“.
Уийк поклати глава:
— Те ще се върнат.
— Откъде знаеш? — попита Колрак.
Уийк като че ли внезапно се бе състарил, като че ли частица от неговата огромна енергия за миг го беше напуснала.
— Те винаги се връщат — обясни той — по един или друг начин.
Тази нощ те спаха в кораба и все едно, че спяха в гробница. Тишината в него беше онази тишина, която ни очаква под земята, и дори сънищата им бяха мрачни.
Не поставиха никого на пост: щом люкът се затвори, вече нищо не ги грозеше. Но корабът бе променен — само за няколко дни бе остарял и принадлежеше на миналото. Нямаше нито един човек в него тази нощ, който да не мислеше за затворения люк с чувство на необясним страх: като че ли бяха затворени завинаги далеч от слънцето.
Арвън и Нлесин бяха легнали един до друг и на двамата им беше неудобно; мъчително беше самото положение на кораба. Останаха будни часове наред, макар че проговориха само веднъж.
— Какво ще кажеш за хеликоптера за разузнаване? — прошепна Арвън. — Не можем ли да се качим на него, вместо да вървим?
— Може би. Не съм сигурен само какви са му възможностите. Захранва се от акумулатори, нали така… — твърде малки за огромен атомен двигател.
— Не разбирам защо Уийк не спомена за него. Като че ли изобщо избягва въпроса, но ние всички сме виждали този хеликоптер.
Нлесин се изсмя и каза:
— Математика.
— Математика?
— Е, наречи го аритметика. Колко души ще издържи този хеликоптер?
— Нормално двама — пресметна Арвън. — Но можем да влезем и повече, ако се наложи.
— Повече, да, но съществува предел. Бутилка от една кварта1 съдържа само една кварта, без значение какво. Може да успеем да се натъпчем четирима в кабината… мисля, че би полетял, макар и не както трябва. Но четирима не правят седем.
— Мисля, че би издържал петима.
— Може би, но какво от това? Какво ще стане с останалите двама?
— Не можем ли да направим два курса?
— Едва ли. Знам, че няма такъв запас от енергия в акумулаторите. Възможно е да изминем само половината път с хеликоптера, но ми се струва, че няма да ни огорчи дотолкова, че да се разбие на този етап. Това няма да е като разходка в парка, запомни.
Арвън се прозя.
— Ще го обмислим.
— От оптимизма ти леко ми призлява, приятелю. Бас държа, че в действителност вярваш, че ще се завърнем някой ден у дома. Бас държа, че наистина мислиш, че това е светът, който сме търсили. Твърде хубаво е, Арвън. В живота не става така.
— Понякога става — заяви упорито Арвън.
Нлесин се изкиска.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
Тишината се възцари отново, тишина, обгърнала кораба с ледена бездиханност. Докато заспиваше, Арвън си мислеше: