Мики въздъхна, засмя се и отвърна:
— Защо просто не отгатнеш в какво вярвам?
— Вероятно не много и в двете. Освен да се забавляваш с тях и да си прекарваш деня.
Мики остана безмълвна не от точното определение на детето, а от това как спокойно и безчувствено беше изречена истината. Истината, която тя самата отдавна избягваше да признае пред себе си.
— Няма нищо лошо в това да се забавляваш — продължи Лейлъни. — Едно от нещата, в които вярвам, ако искаш да знаеш, е, че сме тук, за да се радваме на живота. — Тя поклати лава. — Удивително. Мъжете сигурно са луди по теб.
— Вече не — отвърна Мики, изненадана от самата себе си, че разкрива толкова лесно съкровени неща.
Момиченцето се усмихна. Весели пламъчета заиграха в очите й.
— Сега вече не ти ли се иска да ме възприемаш като мутант?
— Какво?
— Докато ме смяташ за безпризорно сакато дете, състраданието не ти позволява да бъдеш неучтива. От друга страна, ако видиш в мене странен и вероятно опасен мутант, ще ми отвърнеш, че не е моя работа, и ще ме прогониш от двора.
— Ти все повече се държиш като мутант.
Лейлъни плесна доволно с ръце и каза:
— Знаех си, че у теб има и малко здрав разум. — Тя стана от стола и посочи към другия край на двора: — Какво е онова нещо?
— Розов храст.
— Не, сериозно?
— Сериозно. Розов храст е.
— Няма рози.
— Така е.
— Почти няма и листа.
— Но има много тръни.
Лейлъни продължи:
— Обзалагам се, че през нощта се изкоренява, обикаля из квартала и изяжда уличните котки.
— Трябва да заключваш вратите здраво.
— Ние нямаме котки. — Лейлъни намигна. — А. — Тя се усмихна широко. — Голям майтап. — Тя имитира с дясната си ръка нокът, проряза въздуха и изсъска.
— Какво имаше предвид, когато каза „и после край“?
— Кога съм го казала?
— Каза, че имаш време до следващия си рожден ден и после край.
— А, онова за контакта с извънземните.
Макар че това не беше отговорът, тя се обърна с гръб към Мики и прекоси двора.
— Лейлъни?
— Много неща приказвам. Не всички са смислени. — Когато стигна до дупката в счупената ограда, хлапето спря и се обърна. — Я ми кажи, Мишелина Белсонг, нали те попитах дали вярваш в живота след смъртта?
— И аз казах, че съм разумна.
— Да, сега си спомням.
— Та… а ти? — попита Мики.
— Какво аз?
— Вярваш ли в живота след смъртта?
Лейлъни тъжно погледна Мики и след дълга пауза отвърна:
— По-добре да вярвам.
Докато преодоляваше падналите колове на оградата и прекосяваше изоставения съседски двор с кафява от слънцето трева, проскърцването и дрънкането на шината на крака й постепенно се сля със звуците, издавани от насекомите.
Известно време, след като момиченцето се прибра в съседната къща-каравана, Мики седя наведена напред в шезлонга, загледана във вратата, зад която се беше скрило хлапето.
Лейлъни съчетаваше в себе си чар, интелект и напереност, които скриваха болезнения недъг. Но макар сега, когато с усмивка на лицето си припомняше странната им среща, Мики беше обзета от някакво необяснимо притеснение. Истината започна да прониква в съзнанието й като бърза черна риба.
Късното августовско слънце печеше жестоко. Мики имаше чувството, че плува в басейн с гореща вода.
Долавяше се миризмата на наскоро окосена трева — всепроникващия аромат на лятото.
Чуваше се бръмченето на колите по магистралата. Шум, който не беше чак толкова неприятен и можеше да бъде объркан с ритмичното плискане на вълните на морето.
Би трябвало да й се доспи, но в главата й кипеше по-трескава дейност, отколкото на магистралата. Тялото й се напрегна.
Макар и да нямаше връзка с Лейлъни Клонк, Мики си припомни думите, които леля й Дженива й беше казала предната вечер, докато се хранеха…
„Промяната не е лесна, Мики. Да промениш начина си на живот означава да промениш и начина си на мислене. А да промениш начина си на мислене означава да промениш схващането си за живота. Това е доста трудно, мила. Когато ни сполети нещастие, ние често се привързваме към него, макар и страшно много да искаме да настъпи промяна. Така е, защото нещастието е нещо, което познаваме. То внушава душевен уют и спокойствие“.
Докато стоеше на масата срещу Дженива, Мики неочаквано заплака. Чинията с домашно сготвената лазаня й се видя замъглена. По страните й потекоха топли сълзи. Въпреки това тя продължи да се храни, тъй като не искаше да си признае какво преживява в момента.
Не беше плакала от дете. Мислеше си, че е твърде корава, за да се самосъжалява, и твърде безчувствена, за да се трогне от нещастието на друг. С отчаяна решителност, ядосана на себе си заради тази проява на слабост, тя продължи да се храни, въпреки че преглъщаше с усилие.