Липсваше й повече, отколкото беше допускала, но Харвин донякъде го компенсираше това. Тя му беше разказала за баща му Хълън и как го бе намерила издъхващ при конюшните на Червената цитадела в деня, в който бе избягала.
— Той все казваше, че ще умре в конюшня — отвърна Харвин. — Но всички мислехме, че ще е от копитото на някой лош кон, а не от глутница лъвове. — Аря му разказа също за Йорен и за бягството им от Кралски чертог, и за много от нещата, които им се случиха след това, но пропусна за конярчето, което бе промушила с Игла, и за пазача, чието гърло преряза с камата, за да се измъкнат от Харънхъл. Да го каже на Харвин беше все едно да го каже на баща си, а имаше някои неща, които не можеше да понесе баща й да научи.
Не проговори също така и за Джакен Х’гхар и за трите смърти, които той дължеше и които изплати. Пазеше желязната монета, която й беше дал, понякога нощем си спомняше как лицето му се стопи и промени, когато прокара ръката си пред него. „Валар моргулис — промълвяваше тя със затаен дъх. — Сир Грегър, Дънсън, Поливър, Раф Сладура. Веселяка и Хрътката. Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей, крал Джофри.“
Само шестима останали от двадесетимата мъже, които баща й бе изпратил на запад с Берик Дондарион, каза й Харвин, и те се били пръснали.
— Беше клопка, милейди. Лорд Тивин изпрати Планината през Червената вилка с огън и меч, надявайки се да отвлече лорд баща ви. Смяташе, че лорд Едард лично ще тръгне на запад, за да се справи с Грегър Клегейн. Ако го беше направил, щеше да бъде убит или взет в плен и разменен за Дяволчето, който по това време беше пленник на лейди майка ви. Само Кралеубиеца не знаеше за плана на лорд Тивин, а когато чу за пленяването на брат си, нападна баща ви по улиците на Кралски чертог.
— Помня — отвърна Аря. — Той уби Джори. — Джори винаги й се усмихваше, поне когато не й казваше да не му се пречка в краката.
— Той уби Джори — съгласи се Харвин, — и кракът на баща ви се счупи, когато го затисна конят му. Така лорд Едард не можа да тръгне на запад. Вместо това изпрати лорд Берик с двайсет от неговите хора и още двайсет от Зимен хребет, мен в това число. Имаше и други. Торос и Реймън Дари с техните хора, сир Гладън Вайлд, лорд Лотар Малъри. Но Грегър ни чакаше при Глумски проход, със скрити по двата бряга войници. Докато се прехвърляхме, ни нападна откъм челото и откъм тила.
— С очите си видях как Планината посече Реймън Дари с един единствен удар, толкова ужасен, че му отряза ръката от лакътя и уби и коня под него — продължи той. — Гладън Вайлд умря там с него, а лорд Малъри го свалиха от коня и се удави. Лъвовете ни връхлитаха от всички страни и помислих, че и аз съм обречен като всички, но Алин зарева команди и възстанови реда в строя ни, и тези, които все още бяха на конете си, се струпаха около Торос и си пробиха път. Онази сутрин останахме шест десети. По тъмно вече бяхме две десетини, а лорд Берик беше тежко ранен. Извадихме от гърдите му парче от пика, цяла стъпка дълго, и изляхме кипнало вино в дупката. Всички мислехме, че до заранта негово благородие ще издъхне. Но Торос се моли с него цяла нощ край огъня и когато утрото дойде, той още беше жив, при това по-силен отпреди. Минаха два дни и две нощи преди да може отново да яхне кон, но куражът му укрепи духа ни. Той ни каза, че нашата война не е свършила при Глумски проход, а само е започнала там и че за всеки паднал от нашите ще бъде възмездено десетократно.
— Междувременно боевете ни подминаха. — Той поклати глава. — Хората на Планината се оказаха само авангардът на войската на лорд Тивин. Прехвърлиха се с цялата си сила през Червената вилка и се изсипаха в речните земи, изгаряйки всичко по пътя си. Бяхме толкова малко, че можехме само да нападаме обоза им, но си казвахме, че ще се присъединим към силите на крал Робърт, когато тръгне на запад да съкруши бунта на лорд Тивин. Чак тогава чухме, че крал Робърт е мъртъв, а с него — и лорд Едард, и че изтърсакът на Церсей Ланистър се е възкачил на Железния трон. Това преобърна света с главата надолу. Нали разбирате, бяхме изпратени от Ръката на краля, за да се справим с беззаконници, но сега ние се оказахме беззаконниците, а лорд Тивин — Ръката на краля. Тогава някои поискаха да се предадем, но лорд Берик не искаше и да чуе. Казваше, че все още сме хората на краля и че тези, над които лъвовете издевателстват, са кралски хора. Щом не можем да се сражаваме за Робърт, ще се бием за тях, докато не загине и последният от нас. Така и направихме, но докато се биехме, започна да става нещо странно. Срещу всеки загубен от нас човек се появяваха други двама, които да заемат мястото му. Малцина от тях бяха рицари и скуайъри, от знатен род: повечето бяха прости хора — ратаи, цигулари и ханджии, слуги и обущари, даже двама септони. Мъже от всякакво потекло и занаят, даже жени, деца и кучета…