— Кучета ли? — възкликна Аря.
— Ами да. — Харвин се ухили. — Един от момците ни държи най-злите кучета, които бихте искали да видите.
— Съжалявам, че си нямах някое хубаво зло куче — каза навъсена Аря. — Куче лъвоубиец. — Някога си беше имала едно вълчище, Нимерия, но я беше замервала с камъни, докато тя не избяга, за да не я убие кралицата. „Дали едно вълчище може да убие лъв?“
Следобеда заваля отново и продължи до късно вечерта. За щастие разбойниците си имаха тайни приятели навсякъде и не се налагаше да вдигат стан на открито или да се подслоняват под някоя течаща стряха, както бяха правили толкова често с Горещата баница и Джендри.
Подслониха се в едно опожарено и изоставено село. Поне изглеждаше изоставено, докато Джак Късмета не изсвири с бойния си рог три къси и два по-дълги зова. Тогава от руините и скритите мазета изпълзяха какви ли не хора. Дадоха им ейл и сухи ябълки, и клисав ечемичен хляб, а разбойниците си имаха една дива гъска, която Ангай беше убил по пътя, така че вечерята им беше цяло пиршество.
Аря тъкмо осмукваше последното късче месо от крилцето, когато един от селяните се обърна към Лим Лимоновия плащ и рече:
— Преди два дни оттук минаха някакви хора. Търсеха Кралеубиеца. Лим изсумтя.
— Да го търсят в Речен пад. В най-дълбоките тъмници, на хладно и мокро. — Носът му приличаше на гнила ябълка, зачервен и подут, и настроението му беше кисело.
— Не — намеси се друг селянин. — Той е избягал. „Кралеубиеца.“ Аря усети как космите по врата й настръхнаха.
Затаи дъх, за да чуе.
— Възможно ли е? — рече Том Седмака.
— Не мога да го повярвам — заяви едноокият мъж с ръждясалия плосък шлем. Другите разбойници го наричаха Джак Късмета, макар това, че си беше изгубил едното око, да не приличаше на кой знае какъв късмет. — Пробвал съм ги аз тия тъмници. Как е могъл да избяга?
Селяните само свиха рамене. Зелената ръка поглади гъстите си сиво-зелени бакенбарди и каза:
— Вълците ще се издавят в кръв, ако Кралеубиеца отново се разбеснее. Трябва да го кажем на Торос. Господарят на Светлината ще му покаже Ланистъра в пламъците.
— И тук си имаме хубав огън — усмихна се Ангай. Зелената брада се засмя и го дръпна за ухото.
— Приличам ли ти на жрец, Стрелецо? Когато Пело Тирски надникне в огъня, жарта му опърля брадата.
Лим изпука с кокалчетата на пръстите си и каза:
— Лорд Берик да можеше да спипа Джайм Ланистър…
— Дали ще го обеси, Лим? — попита една от селянките. — Грехота ще е такъв хубав мъж да виене на бесилото.
— А, първо съд! — каза Ангай. — Лорд Берик винаги първо прави съд, знаете го. — Той се усмихна. — После ги беси.
Всички се разсмяха. После Том прокара пръсти по струните на лютнята си и подхвана тиха песен.
Братята на Кралския лес бяха люти разбойници. Замък им беше гората, но грабеха те из полята. Не оставаше читава ничия златна кесия и ръка на девица. О, братята на Кралския лес, тая чета люти разбойници…
Свита на сухо и топло между Джендри и Харвин, Аря послуша песента, после се унесе в сън. Сънува дома си, но не Речен пад, а Зимен хребет. Само че сънят не беше добър. Беше сам-самичка извън замъка, до коленете в кал. Виждаше пред себе си сивите му стени, но когато се опита да стигне до портите, всяка крачка сякаш ставаше по-трудна от предишната, а замъкът пред нея чезнеше, докато не се превърна по-скоро в дим, отколкото в гранитна грамада. А и вълци имаше наоколо — мършави сиви сенки, които се прокрадваха между дърветата и очите им блестяха. Когато ги погледнеше, си спомняше мириса на кръв.
На сутринта оставиха пътя и поеха направо през полята. Вятърът се усилваше, но поне не валеше. Слънцето се показа зад облаците. Беше толкова ярко, че Аря трябваше да придърпа качулката си.
Изведнъж тя дръпна юздите.
— Ама ние наистина не вървим накъдето трябва! Джендри изстена.
— Какво има сега, пак ли твоят мъх?
— Погледни слънцето — каза тя. — Вървим на юг! — Аря бръкна в дисагите за картата, за да им покаже. — Изобщо не трябваше да оставяме Тризъбеца. Вижте. — Разгъна картата на коляно. Вече всички я гледаха. — Вижте, ето тук е Речен пад, между реките.