— Между другото — каза Джак Късмета, — знаем къде е Речен пад.
— Ти не отиваш в Речен пад — каза й грубо Лим.
„Почти бях стигнала — помисли Аря. — Трябваше да ги оставя да ни вземат конете. Можех да мина останалия път пеш.“ И тогава си спомни съня и прехапа устни.
— О, недей да ни гледаш толкова окаяно, дете — каза Том Седмака. — Няма да пострадаш, имаш честната ми дума.
— Честната дума на лъжец!
— Никой не е лъгал — каза Лим. — Обещания не сме давали. Не е наша работа да казваме какво да се прави с теб.
Лим обаче не беше водачът, както и Том. Водеше ги Зелената брада, тирошецът. Аря се обърна към него.
— Отведете ме в Речен пад и ще ви възнаградят — каза тя отчаяно.
— Малката ми — отвърна й Зелената брада, — един селянин може да одере някоя обикновена катеричка за котлето си, но ако намери златна катерица, носи я на господаря си, за да не съжали после.
— Аз не съм катерица — настоя Аря.
— Си. — Зелената брада се засмя. — Златна катеричка, тръгнала да види Господаря на мълниите, все едно дали иска, или не. Той ще реши какво да се прави с тебе. Бас държа, че ще те върне на лейди майка ти, точно както ти искаш.
Том Седемте струни кимна.
— Тъй де, лорд Берик си е такъв. Ще постъпи справедливо с теб, ще видиш.
„Лорд Берик Дондарион.“ Аря помнеше какво беше чула в Харънхъл, от Ланистърите, както и от Кървавите глумци. Лорд Берик — Горския дим. Лорд Берик, който беше убит от Варго Хоут и преди това — от сир Амори Лорч, и два пъти от Яздещата планина. „Ако не ме изпрати у дома, може би и аз ще го убия.“
— Защо трябва да ме водите при лорд Берик? — попита тя кротко.
— Водим при него всички знатни пленници — каза Ангай. „Пленничка.“ Аря си пое дъх, за да се успокои. „Спокойна като блатна вода.“ Огледа разбойниците. „А сега — бърза като змия“ — и заби пети в хълбоците на коня си. Полетя точно между Зелената брада и Джак Късмета и зърна смаяното лице на Джендри, докато кобилата му се отдръпваше от пътя й.
На север или на юг, на изток или запад — това вече нямаше никакво значение. Можеше да намери пътя към Речен пад и по-късно, стига да се отървеше от тях. Аря се приведе на седлото. Зад нея разбойниците сипеха ругатни и й викаха да се върне. Тя си затвори ушите за виковете им, но когато погледна през рамо, след нея препускаха четирима — Ангай, Харвин и Зелената ръка един до друг, Лим малко зад тях; големият жълт плащ плющеше зад него.
— Бърза като сърна — каза тя на коня. — Тичай, хайде, тичай!
Понесе се през обраслите с кафява трева поля. Вляво имаше дървета. „Там мога да им се изплъзна.“ Покрай полето минаваше сухо дере, но тя го прескочи и препусна през горичката чинари и ясени. За миг се обърна и видя, че Ангай и Харвин я следват. Зелената брада обаче бе останал назад, а Лим изобщо не се виждаше.
— По-бързо! — викна тя на коня. — Можеш, можеш!
Прелетя между два чинара и този път не спря, за да види откъде е израснал мъхът. Прескочи някакъв прогнил дънер и бързо свърна да избегне струпаната от порой грамада мъртви клони. После нагоре по ниския склон и пак надолу от другата му страна, ту забавяйки, ту ускорявайки отново; копитата на коня избиваха искри от камъните. На билото на хълма отново се обърна. Харвин беше изпреварил Ангай, но и двамата се приближаваха упорито. Зелената брада беше изостанал и изглежда, се бе отказал.
Един поток й прегради пътя. Тя зацапа през водата, затлачена от влажни кафяви листа. На отсрещния бряг храстите бяха по-гъсти и имаше толкова корени и камъни, че трябваше да забави. Но и преследвачите й яздеха по-бавно. Нов хълм пред нея — този път по-стръмен. Нагоре, после пак надолу. „Колко ли са големи тези гори?“ — зачуди се Аря. Знаеше, че конят й е най-бързият, беше откраднала един от най-добрите от конюшните на Рууз Болтън в Харънхъл, но бързината му тук се губеше. „Трябва отново да изляза в полята. Трябва да намеря път.“ Но вместо път намери пътека на дивеч. Беше тясна и неравна, но все пак — нещо. Препусна по нея и клоните я зашибаха в лицето. Един закачи качулката й и я дръпна назад и за един миг Аря се уплаши, че са я догонили. Лисица скочи от един храст, подплашена от конския тропот. Пътечката я доведе до друг поток. Или беше същият? Дали пък не беше завила обратно? Нямаше време да гадае, вече чуваше конете им, как кършат клоните зад нея. Тръни задраскаха по лицето й като котките, които беше гонила в Кралски чертог. Врабци се разхвърчаха от клоните не един глог. Но дърветата вече оредяваха и изведнъж тя се озова извън тях. Пред нея се простираше широко равно поле. Аря отново пришпори коня в галоп. „Тичай. Тичай към Речен пад, тичай към дома.“ Дали им беше избягала? Погледна през рамо и видя Харвин — настигаше я. „Не — помисли Аря, — не, той не може, не и той, не е честно…“