Двата коня бяха плувнали в пяна. Той я настигна и сграбчи юздите на коня й. Аря вече едва дишаше. Разбра, че с бягството й е свършило.
— Яздите като същински северняк, милейди — каза Харвин, след като я спря. — Леля ви беше същата. Лейди Лиана. Но не забравяйте, баща ми беше надзорник на конницата.
Погледът й беше пълен с болка.
— Мислех, че си човек на татко.
— Лорд Едард е мъртъв, милейди. Сега принадлежа на Господаря на мълниите и на своите братя.
— Какви братя? — Доколкото Аря помнеше, старият Хълън нямаше други синове.
— На Ангай, Лим, Том Седмака, на Джак и Зелената брада, на всички. Нямаме нищо против вашия брат Роб и нищо лошо не му желаем, милейди… но не се бием за него. Той си има своя войска и много велики лордове. А простите хорица имат само нас. — Изгледа я съсредоточено. — Разбирате ли какво ви говоря?
— Да. — Това, че не беше човек на Роб, го разбираше съвсем ясно. Както и че е пленничка. „А можех да остана с Горещата баница. Можехме да вземем онази лодка и да отплаваме нагоре до Речен пад.“ По-добре си беше като Гарджето. Никой нямаше да вземе в плен Гарджето или Нан, или Невестулката, или сирачето Ари.
„Бях вълк — помисли тя, — но сега отново съм една глупава малка лейди.“
— Сега ще яздиш ли кротко — попита я Харвин, — или трябва да те вържа и да те метна на коня?
— Ще яздя кротко — отвърна тя намусена. „Засега.“
САМУЕЛ
Сам изхлипа и направи още една крачка. „Тази е последната, съвсем последната, не мога повече, не мога.“ Но краката му се раздвижиха отново. Единият, после другият. Направиха крачка, после още една и той си помисли: „Това не са моите крака, на някой друг са, някой друг върви вместо мен, не е възможно да съм аз.“
Погледна надолу и ги видя как се тътрят през снега. Безформени и тромави неща. Като че ли си спомняше, че ботушите му бяха черни, но снегът беше полепнал по тях и сега приличаха на две бели топки. Като два ледени пъна.
Снегът нямаше да спре. Преспите стигаха над коленете му, кора покриваше краката му като два бели наколенника. Краката му се влачеха, залиташе. Тежкият вързоп, който мъкнеше на гърба си, приличаше на чудовищна гърбица. И беше уморен, толкова уморен… „Не мога да продължа. Майко милостива, не мога.“
На всяка четвърта или пета крачка трябваше да посегне и да придърпа нагоре колана си. Меча го беше изгубил на Юмрука, но ножницата му все още висеше и дърпаше колана надолу. Имаше обаче два ножа — камата от драконово стъкло, която му беше дал Джон, и една стоманена, с която си режеше месото. Цялата тази тежест го дърпаше надолу, а коремът му беше толкова голям и кръгъл, че ако забравеше да придърпа колана, той се смъкваше чак до коленете му, колкото и да го затягаше. Веднъж се бе опитал да го затегне над корема, но стигна почти под мишниците му. Като го видя, Грен щеше да се задави от смях, а Ед Скръбния беше казал:
— Познавах един, който носеше меча си на верижка на врата ей също като тебе. Веднъж се спъна и дръжката му влезе в носа.
Сам също се спъваше. Под снега имаше камъни и корени, а понякога и дълбоки дупки в замръзналата земя. Преди три дни Вернар Черния беше стъпил в една от тях и си счупи глезена. Или беше преди четири дни, или… наистина не помнеше вече. След това лорд-командирът заповяда да качат Вернар на един от конете.
Сам изхлипа и направи още една крачка. Имаше чувството, че по-скоро пада, отколкото върви, че пропада дълбоко, безкрайно, и че никога няма да стигне дъното, просто ще пада и ще пада. „Трябва да спра, толкова боли. Толкова съм премръзнал и уморен, трябва да поспя, само малко сън край някой огън, и някой незамръзнал залък.“
Йо спреше ли, загиваше. Знаеше го. Всички го знаеха — малцината, които бяха останали. Когато побягнаха от Юмрука бяха петдесетима, може би повече, но някои се изгубиха в снега, неколцина изгубиха много кръв и измряха по пътя… и понякога Сам все още чуваше викове зад себе си, от ариергарда, а веднъж — ужасен писък. Когато го чу, побягна — двайсет или трийсет разкрача, колкото можеше по-бързо и по-надалече, замръзналите му стъпала ритаха дълбокия сняг. Все още щеше да бяга, ако краката му бяха по-здрави. „Зад нас са. Още са зад нас, избиват ни един по един.“