Изхлипа и направи още една крачка. От толкова отдавна се чувстваше премръзнал, че вече не помнеше какво е да ти е топло. Беше си навлякъл три елека, две долни ризи под двете фланели от овча вълна, а върху всичко това — дебело ватирано палто под студената стомана на ризницата. Върху ризницата носеше дебело плъстено палто, върху него — наметало от тройно дебела аба с костен копчалък, който го стягаше под гушата. Гуглата му се поклащаше над челото. Дебелите му ръкавици бяха от вълна и кожа, долната част на лицето му беше увита с дебел вълнен шал, имаше си и плъстена шапка, прилепнала на ушите под гуглата. И въпреки всичко това студът го пронизваше. Особено краката му. Вече не можеше да ги усети, но едва вчера толкова го бяха заболели, че едва можеше да стои на тях, камо ли да върви. Всяка стъпка го караше да крещи. Вчера ли беше? Вече не помнеше. От Юмрука насам не беше спал — нито веднъж, откакто прозвуча рогът. Освен ако не бе спал, докато беше вървял. Може ли човек да върви и да спи? Не знаеше. Или беше забравил.
Изхлипа и направи още една крачка. Снегът около него се завихри. Понякога се сипеше от бяло небе, друг път — от черно, но ден и нощ той го носеше на раменете си като второ наметало и той се трупаше все по-тежък и по-тежък. Кръстът го болеше непоносимо, сякаш някой беше забил там нож и го въртеше при всяка негова крачка. Готов беше да даде всичко, за да се отърве от товара си, но го беше страх. Все едно, за да го направи, трябваше да свали наметалото и палтото, и тогава студът щеше да го погълне.
„Защо не бях по-силен…“ Но не беше и нямаше полза да съжалява. Слаб беше Сам, слаб и дебел, толкова дебел, че едва носеше собственото си тегло, да не говорим за ризницата. Имаше чувството, че раменете му са се ожулили от тежестта й въпреки дебелите пластове плат и плъст между стоманата и кожата му. Единственото, което можеше да направи, беше да заплаче, но щом заплачеше, сълзите замръзваха по бузите му.
Изхлипа и направи още една крачка. Вляво и вдясно, едва видими сред дърветата, горящите факли се превръщаха в бледооранжеви кръгове от сипещия се сняг. Виждаше ги, щом извърнеше глава, да се прокрадват мълчаливо в леса. „Огненият кръг на Стария мечок — напомни си той. — И горко на този, който остане извън него.“ Докато вървеше, му се струваше, че догонва факлите пред себе си, но те също имаха крака, при това по-дълги и по-силни от неговите, и не можеше да ги стигне.
Вчера ги беше помолил да му разрешат да бъде един от факлоносците, дори това да означаваше, че ще върви извън колоната, притиснат отвсякъде от зловещия мрак. Искаше огън. Бленуваше за огън. „Ако имах огън, нямаше да ми е студено.“ Но някой му припомни, че е имал факла в началото, но я е изтървал в снега. Сам не помнеше да е изтървавал факла, но щом казваха, сигурно беше вярно. Твърде изтощен беше, за да държи ръката си вдигната дълго. Ед ли му напомни за факлата, или Грен? И това не можеше вече да си спомни. „Дебел, изтощен и безполезен, дори умът ми замръзва вече.“ Направи още една крачка.
Беше увил шала си през носа и устата, но той вече се бе покрил със сняг и толкова се беше вкочанил, че Сам се боеше да не замръзне на лицето му. Дишането дори беше трудно, а въздухът бе толкова студен, че го болеше, докато преглъщаше.
— Майко, смили се — мълвеше той с приглушен и хриплив глас под замръзналата си маска. — Майко, смили се, Майко, смили се, Майко, смили се.
Собствената му майка беше на хиляди левги на юг, в безопасност със сестрите и малкия му брат Дикон, в цитаделата на Рогов хълм. „Не може да ме чуе, нито Майката небесна.“ Майката беше милостива, това всички септони го твърдяха, но Седемте нямаха власт отвъд Вала. Тук властваха старите богове, безименните богове на дърветата, на вълците и снеговете. „Смилете се — зашепна той към всички, които можеха да го чуят, стари богове или нови, както и демони. — О, милост, милост, милост.“
„Мейслин крещеше за милост.“ Защо изведнъж си го спомни това? Точно това изобщо не искаше да си спомня. Мъжът бе залитнал назад, изтърва меча си и се замоли в безсилно покорство, дори свали дебелата си черна ръкавица и я хвърли пред себе си като рицарска ръкавица. Още пищеше, когато въплътеният го вдигна във въздуха за гърлото и откъсна главата му от раменете. „В мъртвите няма трошица милост, а Другите… не, не трябва да мисля за това, не мисли, не си спомняй, само върви, продължавай, продължавай, продължавай.“
Изхлипа и направи още една крачка.
Спъна се в някакъв корен под ледената кора, залитна, падна и се удари толкова силно, че прехапа езика си. Усети вкуса на кръвта в устата си, по-топла от всичко, което беше вкусвал, откакто побягнаха от Юмрука. „Това е краят“ — помисли той. Не можеше да намери в себе си сила да стане. Твърде тежка беше ризницата, а и той самият беше много дебел, и изтощен, и безкрайно уморен.