— Аз… аз… аз изпратих съобщенията.
— Добре. — На рамото на Мормон гарванът повтори:
— Добре, добре.
Лорд-командирът изглеждаше огромен в наметалото и ризницата си. Зад черното забрало очите му блестяха от ярост.
— Разкарай се оттук! Върни се при кафезите. Ако се наложи да пратя друго съобщение, не искам да те търся. Погрижи се птиците да са готови. — Не дочака отговор, а обърна коня си и препусна около крепостта, като ревеше: — Огън! Дайте им огън!
Сам нямаше нужда да му повтарят. Върна се при птиците толкова бързо, колкото можеха да го носят краката. „Трябва да напиша съобщението предварително — помисли той, — за да можем да пуснем птиците колкото може по-бързо.“ Много се забави, докато запали огън, за да разтопи замръзналото мастило. Седна на един камък и започна да пише съобщенията си.
„Нападнати сме сред снега и студа, но ги отблъснахме с огнени стрели“, написа Сам, вслушан в гласа на Торен Малък лес, който цепеше нощта:
— Изчакай… стреляй! — Шушненето на стрелите му прозвуча сладко като майчина молитва. — Горете, копелета мъртви, горете — ревна задавено Дивен. Братята нададоха възгласи и проклятия. „Всички сме живи — написа Сам. — Оставаме на Юмрука на Първите.“ Надяваше се, че стрелците са по-добри от него.
Остави това писмо настрана и взе друго късче пергамент. „Още се борим на Юмрука, сред тежкия сняг“, написа Сам. Някой извика:
— Още прииждат. „Краят е несигурен.“
— Копия — каза някой. Май беше сир Маладор, но Сам не можеше да се закълне в това.
„Въплътените ни нападнаха на Юмрука, в снега — написа той, — но ние ги изтласкахме с огън.“
Вдигна глава. През стелещия се сняг успя да види само огромния огън в средата на лагера, с движещите се неуморно в кръг около него конници. Резервът, осъзна той — готови да стъпчат всичко, което пробие каменния пръстен. Бяха се въоръжили с факли вместо мечове и ги палеха от пламъците.
„Обкръжени сме от въплътени“, написа той, когато чу виковете откъм северната стена. „Прииждат едновременно от север и от изток. Копия и стрели не ги спират, само огън.“
— Стреляй, стреляй, стреляй! — изрева глас в нощта и друг след него извика: — Адски грамадно е! — А трети глас ревна: — Великан! — Четвърти настоя: — Не е, мечка е, мечка! — Кон изцвили от ужас и псета залаяха, и виковете станаха толкова оглушителни, че Сам не можеше повече да различи отделните гласове. Записа по-бързо, бележка след бележка. „Мъртви диваци и един великан, може би мечка, щурмуват ни от всички страни.“ Чу трясък на стомана по дърво, което можеше да означава само едно. „Въплътените превземат стената. Боят е в лагера.“ Дузина черни братя на коне изтрополиха покрай него към източната стена с горящи факли в ръцете. „Лорд-командирът Мормон ги посреща с огън. Победихме. Печелим битката. Пробиваме си път и се оттегляме към Вала. Заклещени сме на Юмрука, притискат ни от всички страни.“
Един от мъжете от Сенчестата кула се олюля в тъмното и се срина в краката на Сам. „Загубихме — написа Сам, — битката е загубена. Загубихме всичко.“
Защо трябваше да си спомня битката на Юмрука? Не искаше да я помни. Не и това. Мъчеше се да се накара да си спомни майка си или сестричката си Тала, или онова момиче Джили в цитаделата на Крастър. Някой го стискаше за рамото и го разтърсваше.
— Ставай — каза нечий глас. — Не можеш да заспиваш тук. Ставай и тръгвай напред.
„Не спях, само си спомнях.“
— Остави ме — отвърна той и думите му излязоха на скреж в студения въздух. — Добре съм. Искам да си почина.
— Ставай. — Гласът на Грен, хриплив и дрезгав. Беше се навел над Сам, черните му дрехи бяха целите в сняг. — Никаква почивка, каза Стария. Ще умреш.
— Грен. — Сам се усмихна. — Не, наистина, тук ми е добре. Ти върви. Ще те настигна. Само малко да си почина.
— Не можеш. — Гъстата кафява брада на Грен беше замръзнала около устата. Приличаше на побелял леден дядо. — Ще замръзнеш или Другите ще те намерят. Сам, ставай!
Вечерта преди да тръгнат от Вала Пип се беше заяждал с Грен, както си му беше навикът, спомни си Сам. Смееше се и казваше, че много правилно са избрали Грен за щурмовак — прекалено бил тъп, за да можело да го уплаши нещо. Грен възразяваше много разгорещено, докато не се усети какви ги дрънка. Беше набит, дебеловрат и силен — сир Алисър Торн му беше лепнал прякора Глигана, така както бе нарекъл Сам сир Прасчо, а Джон — лорд Сняг — но винаги се беше държал съвсем дружелюбно със Сам. „Но това беше само заради Джон. Ако го нямаше Джон, никой от тях нямаше да ме търпи.“ А Джон вече го нямаше, беше се изгубил в Пищящия проход с Корин Полуръката, най-вероятно беше загинал. Сам щеше да поплаче за него, но сълзите щяха да замръзнат, а той и сега едва можеше да отвори очи.