Един висок брат с факел спря до него и чудо на чудесата — за миг Сам усети топлина по лицето си.
— Остави го — каза мъжът на Грен. — Който не може да върви, е свършил. Запази си силите за себе си, Грен.
— Той ще стане — отвърна Грен. — Трябва само да му подам ръка. Мъжът отмина, отнасяйки със себе си благословената топлина.
Грен се опита да вдигне Сам на крака.
— Боли! — изохка той. — Пусни ме, Грен, ръката ме заболя. Пусни ме.
— Адски си тежък. — Грен пъхна ръцете си под мишниците на Сам, изпъшка и го вдигна. Но щом го пусна, той тупна на снега. Грен го изрита здраво и ледената кора по ботуша му се пръсна във всички посоки. — Ставай! — Изрита го отново. — Ставай и върви. Трябва да вървиш.
Сам се претърколи настрани и се сви на топка, за да се предпази от ритниците. Едва ги усещаше под цялата тази вълна, кожа и ризница, но все пак болеше. „А мислех, че Грен ми е приятел. Човек не може да рита приятелите си. Защо не ме оставят на мира? Искам само да си почина, нищо повече, само да си почина и малко да поспя, и може би малко да поумра.“
— Ако вземеш факлата, мога да взема дебеланчото.
Изведнъж го издърпаха нагоре в мразовития въздух, далече от хубавия мек сняг. Летеше. Имаше някаква ръка под коленете му и друга под гърба му. Сам вдигна глава и примига. Видя над себе си лице — широко и грубо лице с плосък нос, малки тъмни очи и рошава кафява брада. Беше виждал това лице, но не можа да си го спомни веднага. „Пол. Пол Дребния.“ Ледът по брадата се разтопи от топлината на факлата и закапа в очите му.
— Можеш ли да го носиш? — чу той гласа на Грен.
— Веднъж носих едно теле, по-тежко от него. Занесох го при майчицата му да си бозне.
Главата на Сам се залюшка при всяка стъпка на Пол Дребния.
— Престани — замърмори той. — Пусни ме, Пол, не съм бебе. Аз съм мъж на Нощния страж. — Изхлипа. — Просто ме оставете да умра.
— Млъкни, Сам — каза Грен. — Пази си силите. Мисли за сестрите си и за брат си. За майстер Емон. За яденето, което толкова обичаш. Песен си попей, ако искаш.
— На глас?
— Наум.
Сам знаеше стотина песни, но когато се опита да си спомни някоя, не можа. Думите се бяха изпарили от главата му. Изхлипа отново и каза:
— Никакви песни не знам, Грен. Знаех много, но ги забравих.
— Ще си ги спомниш — каза Грен. — Например за Мечока и красивата девица, тая всеки я знае. „Имало нявга един мечок, мечок, мечок! Черен, кафяв и космат!“
— Не, не тази — замоли го Сам. Мечката, която се беше изкачила на Юмрука, беше с окапали косми и гнила плът. Не искаше да мисли за мечки. — Никакви песни. Моля те, Грен!
— Тогава мисли за гарваните си.
— Те не бяха мои. — „Гарваните бяха на лорд-командира, гарваните на Нощния страж.“ — Бяха на Черен замък и Сенчестата кула.
Пол Дребния се намръщи.
— Чет каза, че мога да взема гарвана на Стария мечок, оня, дето говори. Храна му заделих и всичко. — Грамадният мъж поклати глава.
— Ама на, забравих. Забравих храната, дето я скрих. — Вървеше с широки крачки, дъхът му излизаше на бяла пара. После изведнъж каза: — Мога ли да взема един от твоите гарвани? Само един. Няма да дам на Ларк да го изяде.
— Те отлетяха — каза Сам. — Съжалявам. — „Толкова съжалявам.“
— Вече летят към Вала.
Беше пуснал птиците на свобода, когато чу бойните рогове отново, този път с призива Стражът да яхне конете. „Два къси тона и един дълъг — На конете!“ Но нямаше причина да яхват конете, освен за да напуснат Юмрука, а това означаваше, че битката е изгубена. Тогава страхът го смрази толкова силно, че Сам не можа да направи нищо друго, освен да отвори кафезите. Едва когато видя как последният гарван запляска с криле сред виелицата, осъзна, че е забравил да изпрати съобщенията, които беше написал.
— Не! — беше проплакал. — О, не!
Снегът вееше и роговете свиреха всички да се качват на конете. Сам видя два гарвана, кацнали на една скала, и затича към тях, но птиците плеснаха с криле и лениво се понесоха в снежния вихър в различни посоки. Той подгони единия, дъхът му заизлиза от ноздрите му на гъсти бели облачета… и се озова на десетина крачки от каменния пръстен.