След това… помнеше мъртвите, които идеха през камъните със забитите в лицата и в гърлата им стрели. Някои бяха облечени от главата до петите в ризници, други бяха почти голи… диваци повечето, но имаше и облечени в изхабено черно. Помнеше как един от мъжете на Сенчестата кула заби копието си в белия мек корем на едного от въплътените и то щръкна от гърба му, и как съществото се олюля набучено на пръта, протегна черните си ръце и изви главата на брата, докато от устата му не потече кръв. Беше почти сигурен, че тогава мехурът му изневери.
Не помнеше да е бягал, но сигурно беше бягал, защото в следващия миг беше близо до огъня, на половин лагер разстояние, със стария сир Отин Витърс и неколцина стрелци. Сир Отин беше коленичил в снега и зяпаше хаоса около тях, докато един кон без ездач не мина край него и не го изрита в лицето. Стрелците не го погледнаха. Пускаха огнените си стрели в сенките, прииждащи от мрака. Сам видя как една улучи един въплътен, видя как пламъците обгърнаха създанието, но зад него идваха още, и с тях — огромно светло туловище, което трябваше да е мечката, и скоро стрелците останаха без стрели.
А след това Сам беше на кон. Не беше неговият кон, но пък и не помнеше как и кога го беше яхнал. Сигурно беше конят, който бе ритнал сир Отин. Роговете продължаваха да свирят, затова той срита коня и го обърна към звука.
Сред цялата касапница, хаос и снежен вихър намери Ед Скръбния — държеше черното знаме.
— Сам — каза Ед, като го видя, — би ли ме събудил, моля те? Сънувам ужасен кошмар.
Около тях по конете се мятаха още и още мъже. Бойните рогове ги зовяха.
— Прехвърлили са западната стена, милорд — извика Торен Малък лес на Стария мечок. — Ще пратя резерви…
— Не! — изрева Мормон, за да надвика роговете. — Призови ги да отстъпват, трябва да си пробием път за отстъпление. — Беше се изправил на стремената, черният му плащ плющеше на вятъра, пламъците блестяха по черната му броня. — Клин! — изрева командирът. — Образувай клин. И в галоп! Към южната стена, после на изток!
— Милорд, южният склон гъмжи от тях!
— Другите са много стръмни — отвърна Мормон. — Имаме… Гаронът му изцвили, изправи се на задните си крака и за малко не го хвърли, когато мечката се появи от вихрушката. Тогава Сам се напика повторно. „Не мислех, че ми е останало още.“ Мечката беше мъртва, бяла, и гниеше, беше одрана, дясната й лапа беше изгорена до кокал, но въпреки това вървеше към тях. Само очите й бяха живи. „Яркосини, точно както каза Джон.“ Блестяха като замръзнали звезди. Торен Малък лес нападна, дългият му меч блесна червен от светлината на огъня. Ударът му за малко не откъсна главата на мечката. А после звярът откъсна неговата.
— В галоп! — изрева лорд-командирът.
Стигнаха пръстена. Сам винаги се беше страхувал да прескача препятствия, но когато ниската каменна стена се изправи пред него, разбра, че няма избор. Срита коня, затвори очи и проплака, а гаронът го пренесе, някак, незнайно как, но го пренесе. Ездачът вдясно от него се срина в кълбо от стомана, кожа и цвилене, а възкръсналите мъртъвци се нахвърлиха върху него и клинът се затвори. Понесоха се надолу по склона през протягащите се криви, черни мъртвешки ръце, изгарящо сини очи и заслепяващ сняг. Спъваха се и се търкаляха коне, мъже изхвърчаваха от седлата, факли се въртяха във въздуха, брадви и мечове сечаха мъртвешка плът, а Самуел Тарли хлипаше, впил отчаяно пръсти в шията на коня си със сила, каквато не помнеше да е притежавал някога.
Беше по средата на летящия връх на клина, с братя от двете си страни, и отпред, и отзад също. Обърна се и изведнъж някакъв мъж в черно скочи от храста и го дръпна от седлото. Кой беше, Сам така и не разбра. Когато се опита да догони коня си, краката му се оплетоха в някакъв корен и той падна и зарева като бебе. А после го намери Ед Скръбния.
Това беше последният му цялостен спомен от Юмрука на Първите. По-късно, часове по-късно, стоеше треперещ между другите оцелели, само половината на коне. Дивен бе успял да изведе пет коня, натоварени с храна, масло и факли, и три от тях бяха издържали чак дотук. Стария мечок ги накара да си преразпределят товарите, тъй че загубата на някой от конете с товара му да не е толкова пагубна. Взе гароните от здравите мъже и ги даде на ранените, организира пешаците и подреди факлоносците да пазят фланговете и тила. „Трябва просто да вървя“, каза си Сам когато направи първата крачка към дома. Но преди да мине и час, започна да се олюлява и да се тътри…