Забеляза, че сега също едва се влачат. Спомни си как Пип веднъж каза, че Пол Дребния е най-силният мъж в Стража. „Сигурно, щом може да носи мен.“ Но снегът ставаше все по-дълбок, земята под него все по-измамна, и крачките на Пол взеха да се скъсяват. Подминаха ги още коне с ранени, които гледаха Сам с помръкнали, унили погледи.
— Изоставате — каза им един. Следващият го повтори.
— Никой няма да те чака, Пол. Остави Свинята на мъртъвците.
— Той ми обеща да ми даде птица — каза Пол Дребния, въпреки че Сам всъщност не му беше обещал. „Не са мои, за да ти дам.“ — Искам птица, да ми говори и да кълве храна от ръката ми.
— Проклет глупак! — изруга факлоносецът. И ги остави. Много по-късно Грен изведнъж спря.
— Сами сме — изхриптя гласът му. — Вече не виждам факли. Онова там не беше ли ариергардът?
Пол Дребния не можа да му отговори. Само изпъшка и падна на колене. Ръцете му трепереха, но положи нежно Сам в снега.
— Не мога да те нося повече. Щях, но не мога повече. — Раменете му потръпнаха.
Вятърът въздъхна през дърветата и навя по лицата им тънка снежна пелена. Студът бе толкова хапещ, че Сам се почувства гол. Огледа се за факли, но факли нямаше. Всички ги бяха подминали. Беше останала само факлата на Грен — пламъците й се издигаха като бледооранжева коприна. През тях се провиждаше мракът.
„Тази факла скоро ще догори — помисли Сам. — А ние сме съвсем сами. Без храна. Без приятели. Без огън.“
Но изобщо не бяха сами.
Ниските клони на грамадния зелен смърч тежко изтърсиха снежното си бреме. Грен бързо се завъртя, заби факлата в снега и извика:
— Кой е там?
От тъмнината се показа конска глава. За миг Сам изпита облекчение — докато не видя коня. Обвиваше го скреж като замръзнала пот, а от разпрания му корем се влачеше кълбо вкочанени черни черва. На гърба му седеше бял като лед ездач. Сам изхленчи. Толкова се изплаши, че щеше да се напикае отново, но студът го беше пронизал, студ толкова жесток, че мехурът му сякаш се бе превърнал в ледена буца. Другия се плъзна леко от седлото и стъпи на снега. Беше тънък като меч и млечнобял. Задвижеше ли се, бронята му се гънеше на вълни, а краката му не чупеха снежната кора.
Пол Дребния вдигна брадвата си и викна:
— Що си разпрал тоя кон? Ами че туй е конят на Моуни!
Сам посегна към меча си, но ножницата беше празна. Твърде късно си спомни: беше го изгубил на Юмрука.
— Махай се! — Грен вдигна факлата и пристъпи напред. — Махай се, или ще изгориш. — И замахна към изчадието.
Мечът на Другия блесна със смътно синкава светлина, бърз като мълния. Когато ледено синьото острие забърса пламъците, писъкът прободе ушите на Сам, остър като игла. Острието преряза факлата, горната й част падна в дебелата пряспа и угасна. И Грен вече държеше само една къса дървена тояга. Размаха я срещу Другия и изруга, а Пол Дребния налетя с брадвата.
Страхът, който тогава изпълни Сам, беше по-лош от всички страхове, които бе изпитвал — а Самуел Тарли познаваше всички видове страх.
— Майко, смили се — проплака той, забравил в ужаса си за старите богове. — Бащице, опази ме, олеле… — Пръстите му напипаха камата и я стиснаха.
Таласъмите бяха бавни и тромави същества, но Другия беше лек като понесен от вятъра сняг. Тварта се изплъзна от брадвата на Пол, бронята й се нагъна като вълна, а кристалният й меч се плъзна между железните пръстени на ризницата на Пол, през кожа, вълна, ребра и плът. После излезе през гърба с глухо съскане и Сам чу как Пол каза „Охх“, и видя как изтърва брадвата. Почти успя да сграбчи убиеца си преди да падне. Тежестта му изтръгна странния светъл меч от ръката на Другия.
„Сега! Стига си ревал като бебе, а се бий. Бий се, страхливецо!“ Беше гласът на баща му, беше Алисър Торн, беше брат му Дикон и малкият Раст. „Страхливец, страхливец, страхливец.“ Той се изсмя истерично, учуден дали няма да го вземат за въплътен, грамаден и тлъст въплътен мъртвец, препъващ се в собствените си мъртви крака. „Направи го, Сам.“ Джон ли беше това? Джон беше мъртъв. „Можеш да го направиш, можеш, просто го направи.“ И тогава той се затътри напред. Повече падаше, отколкото тичаше, затворил очи, и размахваше слепешком камата пред себе си, стискайки я с две ръце. Чу пукот като звука, който издава лед под човешки крак, и после писък — толкова пронизителен и остър, че залитна назад, запушил уши, и падна по задник.