— Изненадан съм — трябваше да признае Тирион. — Мислех, че Роб Старк е по-разумен.
— Той е шестнадесетгодишно момче — каза лорд Тивин. — На тази възраст разумът не тежи много срещу страстта, любовта и честта.
— Но той се е отрекъл от клетвата си, посрамил е свой съюзник, изменил е на тържествен обет. Къде е честта във всичко това?
— Предпочел е честта на момичето пред своята — отговори сир Кеван. — След като е откъснал цвета й, нямал е друг избор.
— По-милостиво щеше да е, ако я беше оставил с копеле в корема — отвърна грубо Тирион. Уестърлингите рискуваха да изгубят всичко: земите си, замъка си, дори живота си. „Един Ланистър си плаща дълговете.“
— Джейни Уестърлинг е дъщеря на майка си — каза лорд Тивин, — а Роб Старк е син на баща си.
Измяната на Уестърлинг, изглежда, не гневеше баща му толкова, колкото Тирион можеше да очаква. Лорд Тивин просто не търпеше изневярата на своите васали. Още почти момче, той беше изкоренил гордите Рейни на Кастамир и древните Тарбек от замъка Тарбек. Певците дори бяха съчинили доста мрачна песен за това. Години по-късно, когато лорд Фарман от Красивия замък се разбунтува, лорд Тивин беше изпратил свой емисар, който вместо писмо носел лютня. Но след като „Дъждовете над Кастамир“ отекнала в залата му, лорд Фарман престана да им създава главоболия. И ако песента не стигаше, то разнебитените замъци на Рейните и Тарбеките продължаваха да стоят като нямо свидетелство за съдбата, очакваща онези, предпочели да презрат мощта на Скалата на Кастърли.
— Зъбера не е чак толкова далече от Замъка на Тарбек и Кастамир — изтъкна Тирион. — Човек може да допусне, че Уестърлингите са минавали край тях и са си взели поука.
— Може и да са — каза лорд Тивин. — Кастамир поне го знаят добре, гарантирам ти го.
— Възможно ли е Уестърлингите и Подправките да са толкова глупави, че да смятат, че вълкът ще надвие лъва?
Много, много рядко Тивин си позволяваше да заплаши събеседниците си с усмивка.
— Най-големите глупаци често се оказват по-умни от хората, които им се надсмиват — каза той и добави: — Ти ще се ожениш за Санса Старк, Тирион. И то скоро.
КЕЙТЛИН
Внасяха труповете на раменете си и ги полагаха под подиума. Тишината бе надвиснала в осветената от факлите зала и в тази тишина Кейтлин дочуваше воя на Сив вятър на половин замък разстояние. „Надушва кръвта — помисли тя. — През каменните стени и дървените врати, през нощ и вятър усеща мириса на смърт и развала.“
Стоеше откъм лявата ръка на Роб до високото кресло и за момент изпита чувството, че се взира в собствените си мъртви, в Бран и Рикон. Тези момчета бяха много по-големи, но смъртта ги беше смалила. Голи и мокри, изглеждаха толкова малки, толкова неподвижни, че й беше трудно да си ги спомни като живи.
Русото момче се бе опитало да си пусне брада. Светложълт мъх като на праскова покриваше бузите и челюстта му над червената рана, която ножът беше оставил на гърлото му. Дългата му златиста коса все още беше мокра, сякаш го бяха извадили от баня. Изглеждаше, че е издъхнал кротко, може би в съня си, но братовчед му с кестенявата коса се беше борил за живота си. Целите му ръце бяха изпорязани от опитите му да се предпази от остриетата и червенината още капеше от раните по гърдите, корема и гърба му, зейнали като многобройни уста без езици, въпреки че дъждът почти ги беше отмил.
Роб си беше сложил короната преди да влезе в залата и бронзът блестеше мрачно на светлината на факлите. Сенките скриваха очите му, взрени в мъртвите. „Дали и той вижда в тях Бран и Рикон?“ Щеше да заплаче, но не й бяха останали сълзи. Мъртвите момчета бяха бледи от дългото пленничество на фона на гладката им бяла кожа кръвта изглеждаше поразително червена, непоносима за гледане. „Дали ще положат и Санса гола под Железния трон, след като я убият? Дали и нейната кожа ще изглежда така бяла, а кръвта — така червена?“ Отвън се чуваше непрестанното плющене на дъжда и вълчият вой.
Брат й Едмур стоеше отдясно на Роб, с ръка, опряна на гърба на бащиния му стол и с подпухнало от съня лице. Бяха го събудили както нея, тропайки на вратата му посред нощ, за да го изтръгнат грубо от плена на сънищата. „Добри сънища ли бяха, братко? Дали сънуваш слънчева светлина, смях и девича целувка? Моля се да е така.“ Собствените й сънища бяха пропити с ужас.