Военачалниците и лордовете знаменосци стояха в залата, някои в ризници и брони, други размъкнати и полуоблечени. Сред тях се открояваха сир Райналд и чичо й сир Ролф, но Роб бе намерил за уместно да спести на кралицата си цялата тази грозота. „Зъбера не е толкова далече от Скалата на Кастърли — припомни си Кейтлин. — Напълно възможно е Джейни да си е играла с тези момчета като деца.“
Погледна отново труповете на скуайърите Тион Фрей и Вилем Ланистър и зачака синът й да заговори.
Сякаш мина много време преди Роб да вдигне очи от окървавените тела.
— Малък Джон — проговори той, — кажете на баща си да ги доведе. Малкия Джон Ъмбър се обърна и стъпките му отекнаха в голямата каменна зала.
Докато Големия Джон въвеждаше пленниците през вратата, Кейтлин си отбеляза как някои от останалите мъже се отдръпват да им направят път, сякаш измяната по някакъв начин можеше да ги прихване — от допир, от поглед, от кашлица. Пазачите и пленниците бяха почти неотличими: всички до един едри мъже, с гъсти бради и дълга коса. Двама от мъжете на Големия Джон бяха ранени, и трима от пленниците им. Само фактът, че някои имаха копия, а други — празни ножници, ги отличаваше кой какъв е. Всички бяха облечени в черни ризници, с тежки ботуши и дебели наметала, някои от вълна, други — от кожа. „Северът е корав и студен, и безмилостен“, беше й казал Нед, когато бе отишла в Зимен хребет. Сякаш беше преди хиляда години.
— Петима — каза Роб, след като пленниците застанаха пред него, мокри и смълчани. — Това всички ли са?
— Осем бяха — избоботи Големия Джон. — Убихме двама при залавянето им, а третият издъхва.
Роб огледа лицата на пленниците.
— Осем мъже, за да убият двама невъоръжени скуайъри.
— Те убиха и двама от моите хора, за да влязат в кулата. Делп и Елууд — каза Едмур Тъли.
— Не беше убийство, сир — намеси се лорд Рикард Карстарк, притеснен не толкова от въжето, стегнало китките му, колкото от кръвта, която се стичаше по лицето му. — Всеки, който застане между един баща и неговата мъст, моли за смърт.
Думите му прокънтяха в ушите на Кейтлин, резки и жестоки като тътен на боен барабан. Гърлото й бе пресъхнало като кост. „Аз го направих. Тези две момчета умряха, за да могат да оживеят дъщерите ми.“
— Видях как загинаха синовете ви в онази нощ в Шепнещия лес — каза Роб на лорд Карстарк. — Не Тион Фрей уби Торен. Не Вилем Ланистър посече Едард. Как можете тогава да го наричате възмездие? Това е глупаво кърваво убийство. Вашите синове загинаха доблестно на бойното поле, с меч в ръка.
— Но загинаха — каза Рикард Карстарк. — Кралеубиеца ги посече. Тези двамата бяха от неговия сой. Само кръвта може да заплати кръв.
— Кръвта на деца ли? — Роб посочи телата. — На колко години бяха? На дванайсет, тринайсет? Скуайъри.
— Скуайъри загиват във всяка битка.
— В битка, да. Тион Фрей и Вилем Ланистър оставиха мечовете си в Шепнещия лес. Те бяха пленници, затворени в килия, спящи, невъоръжени… момчета. Погледнете ги!
Вместо тях лорд Карстарк погледна Кейтлин.
— На майка си кажете да ги погледне — рече той. — Тя ги уби толкова, колкото и аз.
Кейтлин се хвана за гърба на стола на Роб. Залата около нея сякаш се завъртя. Имаше чувството, че ще повърне.
— Майка ми няма нищо общо с това — гневно отвърна Роб. — Това дело е ваше. Убийството е ваше. Измяната е ваша.
— Как може да е измяна убийството на Ланистъри, след като не е измяна да се освободят? — попита рязко Карстарк. — Нима ваша милост е забравил, че сте във война със Скалата на Кастърли? Във война човек убива враговете си. Баща ти не те ли е научил на това, момче?
— Момче?! — Големия Джон стовари тежкия си метален юмрук в лицето на Рикард Карстарк и го натисна да коленичи.
— Остави го! — изкънтя заповедно гласът на Роб. Ъмбър отстъпи крачка назад от пленника.
Лорд Карстарк изплю един счупен зъб.
— Да, лорд Ъмбър, оставете ме на краля. Той иска да ми се поскара преди да ми прости. Така се справя той с измяната, нашият „крал на Севера“. — Усмихна се с окървавена усмивка. — Или трябва да ви наричам „кралят, който изгуби Севера“, ваша милост?
Големия Джон издърпа копието от ръцете на мъжа до себе си и викна:
— Позволете да го заплюя, ваша милост. Позволете да му разпоря корема, за да видим цвета на червата му.