— Наследникът на лорд Карстарк също беше в Харънхъл — припомни му сир Бриндън. — Най-големият син, когото Ланистърите взеха в плен при Зелената вилка.
— Харион. Казва се Харион. — Роб се засмя горчиво. — Един крал трябва да знае имената на враговете си, не мислите ли?
Черната риба го изгледа навъсено.
— Сигурен ли си в това? Че това ще превърне младия Карстарк в твой враг?
— Как иначе? Аз се каня да убия баща му. Едва ли ще ми благодари.
— Възможно е. Има синове, които мразят бащите си, а ти с един удар го правиш владетел на Кархолд.
Роб поклати глава.
— Дори Харион да е от тази порода, никога няма да може открито да прости на убиеца на баща си. Собствените му хора ще се обърнат срещу него. Те са северняци. Северът не забравя.
— Тогава го опрости — подкани го Едмур Тъли. Роб го изгледа с недоумение.
Едмур се изчерви.
— Да му пощадиш живота исках да кажа. На мен това също не ми харесва, ваша милост. Не забравяйте, че той уби и мои хора. Горкият Делп тъкмо се беше съвзел от раната, която му нанесе сир Джайм. Карстарк трябва да бъде наказан, разбира се. Казвам да го държите окован.
— Заложник? — каза Кейтлин. „Може би ще е най-добре…“
— Да, заложник! — Брат й прие умисленото й изражение за съгласие. — Кажете на сина, че докато е лоялен, баща му няма да пострада. Иначе… На Фрей вече не можем да разчитаме, дори да предложа да се оженя за всичките дъщери на лорд Уолдър и носилката да му нося при това. Ако загубим и Карстарките, каква надежда ни остава?
— Каква надежда… — Роб въздъхна, оправи падналия над очите му кичур и каза: — Никаква вест нямаме от сир Родрик на север, никакъв отговор от Уолдър Фрей на новото ни предложение, от страна на Орлово гнездо — пълно мълчание. — Обърна се към майка си. — Ще ни отговори ли изобщо някога сестра ти? Колко пъти трябва да й пиша? Не мога да повярвам, че никоя от птиците не е стигнала до нея.
Кейтлин разбра, че синът й търси утеха. Искаше да чуе от нея, че всичко ще се оправи. Но кралят трябваше да знае истината.
— Птиците са стигнали. Въпреки че сигурно ще те уверява, че не са, ако изобщо се стигне до това. Никаква помощ не очаквай оттам, Роб. Лиза никога не е била смела. Още когато бяхме момичета, тя бягаше и се криеше всеки път, когато направеше някоя беля. Сигурно си мислеше, че татко ще забрави да й се скара, ако не може да я намери. Сега е същото. Тя избяга от Кралски чертог от страх и си седи в планината с надеждата, че всички ще я забравят.
— Рицарите на Долината могат да наклонят везните в тази война — каза Роб, — но щом тя не желае да се сражава, така да бъде. Аз я помолих само да ни отвори Кървавата порта и да ни осигури кораби в Града на гларуса, които да ни отведат на север. Пътят нагоре ще е труден, но не толкова, колкото по Шийката. Ако можех да сляза на Белия залив, щях да ударя във фланг Рова на Кайлин и за половин година да изтласкам железните мъже.
— Няма да стане, ваша милост — каза Черната риба. — Кат е права. Лейди Лиза е твърде плашлива, за да позволи чиято и да било армия да влезе в Долината. Чиято и да било. Кървавата порта ще си остане затворена.
— Другите да я вземат тогава — изруга Роб с гняв, подсилен от отчаяние. — Проклет да е и Рикард Карстарк. И Теон Грейджой, Уолдър Фрей, Тивин Ланистър и всички други. Богове милостиви, защо човек трябва да е крал? Когато всички завикаха: „Кралят на Севера, Кралят на Севера“, казах си… заклех се… че ще бъда добър крал, доблестен като татко, силен, справедлив, верен на своите приятели и храбър, когато се изправя срещу враговете си… но сега дори не мога да различа едните от другите. Защо всичко се оказа толкова объркано? Лорд Рикард се сражава на моя страна в половин дузина битки. Синовете му загинаха за мен в Шепнещия лес. Тион Фрей и Вилем Ланистър бяха мои врагове. Но ето, че сега трябва заради тях да убия бащата на моите приятели. — Изгледа ги един по един. — Ще ми благодарят ли Ланистърите за главата на лорд Рикард? А Фрей?
— Не — отвърна Бриндън Черната риба. Груб, както винаги.
— Толкова по-разумно е да пощадите живота на лорд Рикард и да го задържите за заложник — настоя Едмур.
Роб вдигна короната от бронз и желязо, постави я на главата си и отново стана крал.
— Лорд Рикард ще умре.
— Но защо? — промълви Едмур. — Вие сам казахте, че…
— Зная какво казах, вуйчо. Но това не отменя дълга ми. — Мечовете в короната стърчаха остри и черни над челото му. — В битка щях сам да убия Тион и Вилем, но това не беше битка. Те са спели в леглата си, голи и беззащитни, в килия, в която аз съм ги поставил. Рикард Каретарк не само уби един Фрей и един Ланистър. Той уби моята чест! Ще се разправя с него призори.