Когато денят изгря, сив и мразовит, бурята беше преминала в кротък дъжд, но въпреки това гората на боговете беше пълна с хора. Речни владетели и хора на севера, знатни, както и простолюдие, рицари, наемници и конярчета, всички стояха сред дърветата и чакаха да видят края на мрачната нощ. Едмур се беше разпоредил и дръвникът на палача беше поставен точно под дървото на сърцето. Бойците на Големия Джон поведоха през човешкото гъмжило лорд Рикард Карстарк с вързани ръце. Над тях се сипеха дъжд и листа. Хората на Карстарк вече висяха от високите стени на Речен пад и дъждът миеше помръкналите им лица.
Лю Дългия чакаше да изпълни мрачната си длъжност до дръвника, но Роб взе от ръцете му тежката секира.
— Това е мое дело — каза той. — Присъдата е моя. Трябва да умре от моята ръка.
Лорд Рикард Карстарк сведе глава и каза:
— За това поне ти благодаря. Но за нищо друго. — Беше се облякъл за смъртта в дълго черно вълнено палто, на гърдите му бе извезан белият слънчев изгрев на неговия дом. — Кръвта на Първите хора тече и в моите жили също както в твоите, момче. Ще направиш добре, ако го запомниш. Бях се врекъл в твоя дядо. Вдигнах знамената си срещу крал Ерис за твоя баща и отново срещу крал Джофри за теб. При Волско кръстовище и Шепнещия лес, и в Битката при становете яздих до теб, стоях и с лорд Едард на Тризъбеца. Ние сме роднини, Старк и Карстарк.
— Това роднинство не ти попречи да ми измениш — каза Роб. — Няма да те спаси и сега. На колене, милорд.
Кейтлин знаеше, че лорд Рикард казва истината. Карстарките водеха своя произход от Карлон Старк, по-малък син на един владетел на Зимен хребет, потушил въстанието на разбунтувал се лорд преди хиляда години и заради доблестта си възнаграден със земи. Замъкът, който си построил, бил наречен „Твърдината на Карл“, но скоро станало Кархолд, а след столетия Старките на Кархолд се превърнали в Карстарките.
— Стари богове или нови, все едно — каза лорд Рикард на сина й — никой не е толкова проклет, колкото Кралеубиеца.
— На колене, предателю — повтори Роб. — Или трябва да заповядам насила да те натиснат на дръвника?
Лорд Карстарк коленичи.
— Боговете нека те съдят, както ти съдиш мен. — Постави главата си на дръвника.
— Рикард Карстарк, лорд на Кархолд. — Роб вдигна тежката секира с две ръце. — Тук, пред очите на богове и хора, те осъждам за убийство и измяна. От свое име те осъждам. С моята ръка отнемам живота ти. Ще кажеш ли последната си дума?
— Убий ме и бъди проклет. Ти не си моят крал.
Брадвата се стовари с трясък. Тежка и добре наточена, тя уби с един удар, но бяха нужни още два, за да се отдели главата от тялото и когато всичко свърши, живият, както и мъртвият, бяха подгизнали в кръв. Роб пусна с погнуса оръжието на палача и безмълвно се обърна към дървото на сърцето. Стоеше треперещ, със стиснати ръце, и дъждът се стичаше по бузите му. „Боговете дано му простят — помоли се Кейтлин. — Той е още момче, а нямаше избор.“
Този ден не видя повече сина си. Дъждът продължи да плющи целия предобед и тревите в гората на боговете се слягаха в кал и локви. Черната риба събра стотина мъже и тръгна да гони Карстарките, но никой не очакваше, че ще върне много.
— Моля се само да не ми се налага да ги беся — каза й той на тръгване. След като замина, Кейтлин се прибра в бащиния си соларий и приседна до леглото на лорд Хостър.
— Няма да издържи дълго — предупреди я майстер Виман, когато дойде следобед. — Сетните му сили си отиват, макар че още се бори.
— Той цял живот беше боец — промълви тя. — Мил, упорит боец.
— Да — въздъхна майстерът. — Но тази битка не може да спечели. Време е да положи меча и щита. Време е да се покори.
„Да се покори — помисли тя. — Да сключи мир.“ За баща й ли говореше майстерът, или за сина й?
Привечер дойде да я види Джейни Уестърлинг. Влезе плахо.
— Лейди Кейтлин, не исках да ви безпокоя…
— Вие сте добре дошли тук, ваша милост. — Кейтлин везеше, но остави иглата и гергефа настрана.
— Моля ви, наричайте ме Джейни. Не се чувствам „ваша милост“.
— Но все пак сте. Моля, седнете, ваша милост.
— Джейни. — Момичето седна до камината и нервно приглади полите си.