— Както желаете. С какво мога да ти бъда полезна, Джейни?
— Става дума за Роб — каза момичето. — Той е толкова нещастен, толкова… толкова гневен и мрачен. Не зная какво да направя.
— Трудно е да отнемеш човешки живот.
— Знам. Казах му, трябваше да остави това на палача. Когато лорд Тивин изпрати някого на смърт, той просто заповядва. Така е по-лесно, не мислите ли?
— Да — отвърна Кейтлин. — Но съпругът ми учеше синовете си, че отнемането на живот никога не е лесно.
— О! — Кралица Джейни облиза пресъхналите си устни. — Роб не е ял цял ден. Накарах Ролан да му донесе хубава супа, ребърца от глиган и лучена яхния и ейл, но той дори не ги докосна. Цялата сутрин писа някакво писмо и ми каза да не го безпокоя, а когато го свърши, го изгори. Сега седи и гледа някакви карти. Попитах го защо ги гледа, но той не ми отговори. Мисля, че дори не ме чу. Не иска дори да се преоблече. Дрехите му бяха влажни целия ден и оцапани с кръв. Искам да му бъда добра съпруга, старая се, но не знам как да му помогна.
Да го развеселя, да го утеша. Не зная от какво има нужда. Моля ви, милейди, вие сте му майка, кажете ми какво да направя.
„Кажете ми какво да направя.“ Кейтлин можеше да запита същото, ако баща й беше достатъчно добре, за да го пита. Но лорд Хостър си беше почти отишъл. Нейният Нед също. „Бран и Рикон също, и мама, и Брандън, толкова отдавна.“ Само Роб й бе останал, Роб и гаснещата надежда за дъщерите й.
— Понякога — бавно заговори Кейтлин — най-доброто, което може да направи човек, е да не прави нищо. Когато отидох в Зимен хребет, ме болеше всеки път, когато Нед отидеше в гората на боговете, за да седне под своето дърво на сърцето. Разбирах, че част от собствената му душа е в това дърво, част, която той никога не ще сподели с мен. Но скоро осъзнах, че без тази част той никога нямаше да е Нед. Джейни, дете мое, ти си се венчала за севера, като мен… а в севера ще дойде зимата. — Опита се да се усмихне. — Бъди търпелива. Разбираща. Той те обича и се нуждае от теб, и много скоро ще се върне при теб. Още тази нощ може би. Бъди до него и чакай. Това е всичко, което мога да ти кажа.
Младата кралица я слушаше замаяна.
— Ще бъда — каза тя, когато Кейтлин свърши. — Ще бъда до него. — И стана. — Трябва да тръгвам. Може да ме е търсил. Ще видя. Но ако още стои над картите, ще бъда търпелива.
— Бъди — каза Кейтлин, но когато момичето стигна до вратата се сети за още нещо. — Джейни. — извика след нея Кейтлин, — има още нещо, което Роб чака от теб, въпреки че може би още не го е осъзнал. Един крал трябва да си има наследник.
При тези думи момичето се усмихна.
— Мама казва същото. Тя ми прави отвара от билки, мляко и ейл, за да зачена. Пия я всяка сутрин. Казах на Роб, че съм сигурна, че ще му дам близнаци. Един Едард и един Брандън. Мисля, че това му харесва. Ние… опитваме се почти всеки ден, милейди. Понякога по два пъти, и повече. — Червенината, която изби на бузите й, беше много красива. — Скоро ще бъда с дете, обещавам ви. Всяка нощ се моля на Майката небесна.
— Добре. И аз ще добавя молитвите си. Към старите богове, и към новите.
След като момичето си отиде, Кейтлин отново се обърна към баща си и погали тънкия бял кичур на челото му.
— Един Едард и един Брандън — въздъхна тихо тя. — А след време може би и един Хостър. Това ще ти хареса, нали?
Баща й не отговори, но тя не беше и очаквала. Ромонът на дъжда по покрива се смеси с тихото дихание на баща й, а тя се замисли за Джейни. Момичето изглеждаше добросърдечно, точно както я бе уверил Роб. „И със здрави бедра, което може да се окаже по-важно.“
ДЖАЙМ
Два дни яздиха през пустош — десетки мили опожарени поля и градини, в които от земята стърчаха като върхове на стрели стволове на мъртви дървета. Мостовете също бяха изгорени, а потоците бяха набъбнали от есенните дъждове, затова им се налагаше да заобикалят и да търсят бродове. Нощите оживяваха от вълчи вой. Хора не срещаха.
При Девичето езеро червената сьомга на лорд Мутън още се вееше над замъка на хълма, но градчето беше опустяло, портите бяха разбити, а половината къщи и дюкяни — изгорели или ограбени. Не зърнаха нито едно живо същество освен няколко подивели псета, които се изсулваха, щом чуеха приближаването им. Езерцето, от което селището носеше името си — тук според легендата Флориан Глупака за пръв път зърнал Джонквил да се къпе със сестрите си — беше така задръстено с гниещи трупове, че водата му се бе превърнала в мътна сиво-зелена супа.