— Зад стената! — извика й Джайм, докато се мъчеше да обърне коня си с лице към битката. Юздите се бяха оплели в проклетите железа на ръцете му. Въздухът отново се изпълни със стрели. — Напред! — извика той и препусна да й покаже как се прави. Горкият стар кон кой знае откъде намери още малко сили и изведнъж вече летеше през полето й копитата му мятаха буци пръст. Стигна му време само колкото да помисли: „Пачаврата дано побърза, докато не са се усетили, че ги напада невъоръжен мъж във вериги.“ След това я чу да препуска до него.
— Вечерен здрач! — извика тя и размаха меча си. — Тарт! Тарт! Още няколко стрели вяло изсъскаха встрани от тях. След това лъкометците побягнаха, както винаги се разбягваха неподкрепени от конница стрелци под рицарска атака. Когато Джайм стигна при Бриен, всички се бяха изпокрили в гората на двадесетина разкрача от тях.
— Отщя ли ти се да се биеш?
— Те бягат.
— Това е най-подходящият момент да ги избиеш. Тя прибра меча в ножницата.
— Ти защо нападна?
— Стрелците са безстрашни само докато се крият зад стени и стрелят от засада, но когато ги нападнеш, бягат. Знаят какво ще ги сполети, щом ги стигнеш. Знаеш ли, имаш една стрела в гърба. И друга в крака. Позволи ми да ти ги извадя.
— Ти?
— Че кой друг? Последното, което видях от братовчеда Клеос, беше как конят му се опитва да изоре бразда с главата му. Макар че, предполагам, трябва да го намерим. Все пак е Ланистър… донякъде.
Намериха Клеос все още заплетен в стремето. Беше улучен в дясната ръка и в гърдите, но го беше довършила земята. Темето му беше оцапано с кръв, парчета счупена кост мърдаха под кожата.
Бриен коленичи и хвана ръката му.
— Още е топъл.
— Скоро ще изстине. Искам коня му и дрехите му. Омръзнаха ми тези парцали и бълхите.
— Той беше твой братовчед — отвърна слисана Бриен.
— Беше — съгласи се Джайм. — Не се безпокой, братовчеди си имам в изобилие. Ще взема и меча му. Все някой трябва да те сменя на пост.
— Можеш да пазиш и без оръжие. — Тя стана.
— Окован за някое дърво? Сигурно, защо не. Или бих могъл да се спазаря със следващата банда разбойници и да ги оставя да ти клъцнат дебелия врат, пачавро.
— Няма да ти дам оръжие. И се казвам…
— … Бриен, знам. Давам ти клетва, че няма да те докосна, ако това ще успокои моминските ти страхове.
— Твоите клетви нямат стойност. Ти и на Ерис си се бил заклел.
— И двамата искаме да пристигна здрав и невредим в Кралски чертог, нали? — Приклекна до Клеос и започна да откопчава колана на меча му.
— Отдръпни се от него. Веднага!
На Джайм му беше омръзнало. Омръзнали му бяха подозренията й, обидите й му бяха омръзнали, а също — кривите й зъби и широкото луничаво лице, и тази нейна сплъстена коса. Без да я слуша, стисна дръжката на дългия меч на братовчеда си с две ръце, натисна трупа с крак и дръпна. Когато острието се изплъзна от ножницата, той вече се завърташе, замахвайки с меча в кръг и нагоре в бърза и смъртно опасна дъга. Стоманата срещна стомана с грохот, с разтърсващ костите удар. Бриен бе успяла някак да извади своето оръжие.
— Много добре, пачавро.
— Дай ми меча, Кралеубиецо.
— О, как не!
Скочи, замахна към нея и дългият меч оживя в ръцете му. Бриен отскочи, парира, но той пристъпи след нея и я притисна с атака. След всеки неин удар следващият беше негов. Мечовете се целуваха и отскачаха един от друг, и се целуваха отново. Кръвта на Джайм запя. Ето за това беше създаден той. Никога не се беше чувствал толкова жив, както в бой, на ръба на смъртта при всеки удар. „А и с тези вериги на ръцете ми пачаврата може дори да ми се опре за известно време.“ Веригите го принуждаваха да държи оръжието с две ръце, въпреки че тежестта и обхватът му бяха по-малки, отколкото на един истински двуръчен тежък меч, но имаше ли значение? Мечът на братовчед му бе достатъчно дълъг, за да сложи край на тази Бриен Тартска.
Високо, ниско, отгоре — той сипеше върху нея дъжд от стомана. Отляво, отдясно, удар, толкова силен замах, че искри хвърчаха, щом мечовете се срещнеха, замах нагоре, страничен, отгоре надолу, непрекъсната атака, придвижване към нея, стъпка и приплъзване, удар и стъпка, мушкане, удар, по-бързо, още, още по-бързо…
…докато останал без дъх Джайм не отстъпи и не отпусна меча към земята, давайки й миг за отдих.
— Никак не е зле — призна той. — За една брантия. Тя вдиша дълбоко, без да го изпуска от очи.