— Няма да те нараня, Кралеубиецо.
— Сякаш пък можеш. — Джайм отново вдигна меча и веригите му издрънчаха.
Не можеше да каже колко продължи атаката му. Можеше да са минути или часове; времето заспа, щом мечовете се пробудиха. Изтласка я надалече от безжизненото тяло на братовчед си, подкара я през пътя, притисна я към дърветата. Веднъж тя се спъна в корен, който не видя, и за миг Джайм помисли, че с нея е свършено, но вместо да падне, Бриен само коленичи и не отстъпи нито за миг. Мечът й скочи нагоре да блокира свирепия му удар, който можеше да я разсече с главата до слабините, след което тя нападна и удар след удар успя да го изтласка и да се изправи отново.
Танцът продължи. Той я притисна в един дъб, изруга, щом тя се изплъзна, подгони я през плиткото поточе, задръстено от паднали лис та. Кънтеше стоманата, пееше, крещеше стоманата, искреше и съска ше, а жената бавно започна да пъшка при всеки трясък, но странно той все не успяваше да я достигне с острието. Сякаш имаше някаква желязна клетка около нея, която спираше всеки негов удар.
— Никак не е зле — каза той, когато спря за секунда да си поеме дъх.
— За една брантия ли?
— За скуайър, бих казал. Е, зелен, разбира се. — Изсмя се хрипливо. — Хайде, хайде, миличка, музиката още свири. Може ли един танц, милейди?
Изпъшка и тръгна към нея, завъртя меча над главата си — и изведнъж той стана този, който трябваше да се бори, за да задържи стоманата по-далече от тялото си. Един от ударите й го забърса по челото и в дясното му око потече кръв. „Другите да я вземат дано, и Речен пад с нея!“ Всичките му умения май бяха ръждясали и изгнили в онази проклета килия, а и веригата хич не му помагаше. Едното му око се бе затворило от лепкавата кръв, раменете му започнаха да изтръпват, а китките го боляха от тежестта на оковите и на меча. С всеки удар той все повече му натежаваше и Джайм усети, че не го върти така бързо, както го правеше допреди малко, и че не го вдига толкова високо.
„По-силна е от мен.“
Това го смрази. Робърт навремето беше по-силен от него, разбира се. Джеролд Хайтауър Белия бик — също, в разцвета си, както и сър Артур Дейн. От живите по-силен беше Големия Джон, Силния глиган на Крейкхол може би, двамата Клегейн — със сигурност. Силата на Планината беше просто нечовешка. Все едно. С бързината и умението си Джайм можеше да ги надвие всичките. Но това беше жена. По-скоро грамадна крава, отколкото жена, но все пак… по всички правила редно беше тя да е по-уморената.
Но вместо да отстъпи, тя отново го притисна към затлачения поток и изрева:
— Предай се! Хвърли меча!
Под крака на Джайм се обърна хлъзгав камък. Щом усети, че пада, той ловко превърна поражението в замах напред. Върхът на меча се стрелна покрай нейния и се впи в бедрото й високо над коляното. Разцъфна червено цвете и за миг Джайм получи възможността да се наслади на гледката на кръвта й — преди коляното му да се блъсне в една скала. Болката беше ужасна. Бриен изрита меча от ръцете му.
— Предай се!
Джайм я удари с рамо в краката и я смъкна върху себе си. Заритаха и запляскаха в мътната вода, докато накрая тя не се озова седнала върху гърдите му. Успя да измъкне камата й от канията, но преди да я забие в корема й, тя го хвана за китката и натресе ръцете му в скалата отзад с такава сила, че сякаш изтръгна едната. Другата й ръка се впи в лицето му.
— Предай се! — Тя тикна главата му надолу, задържа я под водата и я вдигна рязко. — Предай се! — Джайм изплю вода в лицето й. Натискане, бълбукане и той зарита безпомощно, останал без дъх. И отново: — Предай се, или ще те удавя!
— И ще си нарушиш клетвата? — изръмжа той. — Като мен? Тя го пусна и го остави да пльосне в тинята.
От дърветата прокънтя дрезгав смях.
Бриен скочи. От кръста надолу цялата беше в кал и кръв, лицето й беше почервеняло. „Зачерви се, сякаш ни хванаха да се чукаме, а не да се бием.“ Джайм изпълзя по скалите към по-плитката вода, бършеше кръвта от окото си с окованите си ръце. От двете страни на потока стояха въоръжени мъже. „Нищо чудно. Толкова шум вдигнахме, че и дракон щяхме да събудим.“
— Добра среща, приятели — извика им той добродушно. — Прощавайте, ако съм ви обезпокоил. Хванахте ме да пердаша жена си.
— А бе май тя те пердашеше.
Мъжът, който го каза, беше набит и як, а решетката на железния му шлем не скриваше напълно липсата на нос.
Джайм изведнъж осъзна, че това не са разбойниците, които бяха убили сир Клеос. Обкръжила ги беше най-голямата гнус на света: мургави дорнци и руси лисенци, дотраки със звънци в плитките, космати ибинци, черни като въглен типове от Летните острови с плащове от птичи пера. Познаваше ги. „Храбрата дружина.“