Козела я изгледа с безразличие.
— Нафарайте я да млъфне.
— Чуйте ме — настоя Бриен, докато Рордж режеше въжетата, овързали я за Джайм. — В името на краля на Севера, краля, комуто служите, моля ви, чуйте…
Рордж я смъкна от коня и започна да я рита.
— Гледай да не й счупиш кокалите — викна му Урсвик. — Тая кучка с конско лице струва теглото си в сапфири.
Дорнецът Тимеон и един вонящ на нужник ибинец свалиха Джайм от седлото и го повлякоха към огъня. Нямаше да е трудно да докопа някой от мечовете им, които се поклащаха пред главата му, но те бяха твърде много, а и той още беше в окови. Можеше да посече един-двама, но накрая щяха да го убият. Джайм все още не бе готов да загине, не и заради особи като Бриен Тартска.
— Днеф бефе фубав ден — рече Варго Хоут. На шията му висеше верига от свързани монети, монети с всякаква форма и големина, сечени и ковани, с образите на кои ли не крале, магьосници, богове и демони, и всевъзможни фантастични зверове.
„Монети от всички земи, в които се е сражавал — спомни си Джайм. Алчността беше ключът към този човек. — Щом може веднъж да предаде, може да предаде пак.“
— Лорд Варго, глупаво е било да оставите службата при баща ми, но това може да се поправи. Знаете, че ще ви заплати добре за мен.
— О, да — отвърна Варго Хоут. — Половината влафо в Сфалата на Кафтърли. Фте го взема. Ама първо трябва да го иввефтя.
Урсвик го повлече към края на бивака. Някой го срита в краката. Когато падна, един от стрелците хвана веригата на ръцете му и ги дръпна напред. Дебелият дотрак измъкна от ножницата си огромен извит аракх, любимото оръжие на Господарите на конете.
„Искат да ме изплашат.“ Някой скочи на гърба му, изхили се, а дотракът тежко се затътри към него. „Козела иска да се напикая в гащите и да го моля за милост, но няма да им доставя това удоволствие.“
Той беше Ланистър от Скалата на Кастърли, лорд-командир на Кралската гвардия. Никой жалък наемник не можеше да го накара да изпищи…
Слънчев лъч пробяга по ръба на аракха и той полетя надолу, бърз като мълния. И Джайм изпищя.
АРЯ
Малката квадратна крепост си беше почти развалина, както и едрият сивокос рицар, който я обитаваше. Толкова беше стар, че не разбираше въпросите им. Каквото и да му кажеха, само се усмихваше и мърмореше:
— Удържах го аз моста срещу сир Мейнард. Рижа коса имаше той и черен нрав, но не можа да ме мръдне. Шест рани ми остави преди да го убия. Шест!
Майстерът обаче, който се грижеше за него, за щастие беше млад. След като старият рицар се унесе в дрямка на стола си, той ги отведе настрана и им каза:
— Боя се, че търсите призрак. Долетя една птица тук, преди доста време, поне преди половин година. Ланистърите са хванали лорд Берик при Окото на боговете. Обесили са го.
— Тъй де, обесиха го, ама Торос го посякъл преди да умре. — Счупеният нос на Лим вече не беше толкова почервенял и подут, но зарастваше накриво и придаваше на лицето му малко изчанчен вид. — Негово благородие не е лесен за умирачка.
— И за намиране не е лесен, както изглежда — каза майстерът. — Питахте ли Господарката на листата?
— Ще я питаме — отвърна Зелената брада.
На другата заран, докато минаваха по малкия каменен мост зад цитаделата, Джендри се зачуди дали това е мостът, на който се е бил старият рицар. Никой не знаеше.
— Сигурно ще да е той — рече Джак Късмета. — Други мостове не се виждат тъдява.
— Щяхме да знаем, ако имаше някоя песен — подхвърли Том Седемте струни. — Някоя хубава песен и щяхме да знаем кой е бил този сир Мейнард и защо толкова е напирал да мине по моста. Горкият стар Личестър, можеше да се прослави също като Рицаря на драконите, ако е имал ум в главата да държи един певец край себе си.
— Синовете на лорд Личестър измряха в бунта на Робърт — избоботи Лим. — Някои откъм едната страна, други — откъм другата. Оттогаз не е добре в главата. В такваз работа скапаните песни не помагат.
— Какво искаше да каже майстерът с това — да питаме „Господарката на листата“? — попита Аря.
Стрелецът се усмихна.
— Почакай и ще видиш.
Три дни по-късно, докато яздеха през една пожълтяла гора, Джак Късмета свали рога от рамото си и изсвири сигнал, различен от предишните. Звуците още не бяха заглъхнали, когато от клоните на дърветата се спуснаха въжени стълби.