Аря кимна.
— Наричаха го „гъделичкане“. Поливър, Раф и другите. — И тя им разказа за селото до Окото на боговете, където двамата с Джендри ги бяха хванали, — и въпросите, които им задаваше Веселяка. — Има ли скрито злато в селото — винаги почваше той. — Сребро, скъпоцени камъни? Има ли храна? Къде е лорд Берик? Кой от селото му помагаше? Накъде замина? Колко души водеше? Колко рицари? Колко стрелци? Колко бяха на коне? Колко са с ризници? Ранените колко бяха? Къде заминаха, казваш? — Само като си го помисли, отново чу в главата си писъците и усети вонята на кръв и изпражнения, и изгоряла плът. — Задаваше все едни и същи въпроси — каза тя намръщена на разбойниците, — но гъделичкането го менеше всеки ден.
— Никое дете не може да бъде подлагано на това — промълви Харвин, след като я изслуша. — Чуваме, че Планината е изгубил половината си хора при Каменната мелница. Дано този Веселяк сега да се носи по Червената вилка и рибата да му хапе лицето. Ако не, добре, още един грях, за който ще трябва да отговаря. Чух негово благородие да казва веднъж, че тази война започнала, когато Ръката го пратил да наложи кралското правосъдие над Грегър Клегейн, и че той така смята да я приключи. — Харвин я потупа утешително по рамото. — Я да се качваме по конете, милейди. Дълъг ден езда ни чака до Жълъдов замък, но в края му поне ще имаме покрив над главите и топла супа в коремите.
Денят наистина се оказа дълъг, но по здрач преминаха един неголям поток и пред очите им се появи Жълъдов замък, с неговите каменни стени и грамадната цитадела от дъбово дърво. Неговият господар беше излязъл да се бие в свитата на своя господар, лорд Ванс, и портите на замъка бяха затворени и залостени з негово отсъствие. Но лейди съпругата му беше стара приятелка на Том Седемте струни, а Ангай твърдеше, че някога били любовници. Ангай често яздеше край нея. Беше по-близък на години до нея от всички останали с изключение на Джендри и й разправяше весели случки за Дорнските блата. Но не можа да я излъже. „Той не ми е приятел. Стои край мен само за да ме наблюдава и за да не мога да побягна отново.“ Е, Аря също можеше да наблюдава. Сирио Форел я беше научил добре.
Лейди Малък лес посрещна разбойниците много мило, макар че най-напред ги нахока здраво, че са повлекли на война такова младо момиче. Още по-строга стана, когато Лим се изтърва, че Аря е от знатен род.
— Кой е облякъл горкото дете в тия дрипи на Болтън? — скастри ги тя. — Тоя знак… знаете ли колко хора има, които ще я обесят само за това, че носи одрания мъж на гърдите си?
Подкараха я набързо по стъпалата, натикаха я в едно корито и я заляха с гореща вода. Слугините на лейди Малък лес я затъркаха толкова силно, че тя имаше чувството, че я дерат. Дори накиснаха във водата някаква кесийка, която миришеше на цветя.
А след това настояха да се облече в момичешки неща — кафяви вълнени чорапки и лека ленена риза, а върху нея — зелена рокля с извезани с кафяв конец по целия корсаж жълъди, и други жълъдчета около тях.
— Старата ми леля е септа в един майчин дом в Староград — каза й лейди Малък лес, докато жените завързваха роклята й на гърба. — Изпратих там дъщеря си, когато започна войната. Докато се върне, всички тези неща ще са й станали малки. Обичаш ли танците, дете? Моята Карилин е много добра танцьорка. И много хубаво пее. Ти какво обичаш да правиш?
Аря размърда пръсти.
— Да плета.
— Много е успокояващо, нали?
— Е — отвърна Аря, — не и както го правя аз.
— Така ли? На мен винаги ми е действало успокояващо. Боговете ни даряват всички с малките ни дарби и таланти и ние трябва да ги използваме, обича да казва леля ми. Всяко наше деяние може да е като молитва, ако го вършим добре, според дарбите си. Не е ли чудесна тази мисъл? Спомни си я следващия път, когато се заловиш с плетката си. Всеки ден ли се трудиш?
— Да, докато не си изгубих Иглата. Новата ми не е толкова добра.
— Във времена като тези всички трябва много да се стараем. — Лейди Малък лес се засуети по корсажа на роклята. — Ето, сега изглеждаш като истинска млада лейди.