— Остави момчето, Лим — каза Харвин. — Аря е започнала, не се съмнявам. Тя и в Зимен хребет си беше такава.
Том й намигна и продължи:
— Жалко, че нямам рокли от листа — каза с мила усмивка лейди Малък лес, — но Карилин остави още няколко свои дрехи, които могат да послужат. Ела, дете, да се качим горе и да видим какво можем да намерим.
Стана още по-лошо от първия път. Лейди Малък лес накара Аря отново да се окъпе и да се среши, и да подреже косата си, на всичко отгоре. Роклята, която й облече този път, беше с някакъв люляков цвят и украсена с малки бисерчета. Хубавото й беше само дето тъканта й беше толкова фина, че никой не можеше да очаква, че ще язди в това нещо. Затова на другата сутрин, след като закусиха, лейди Малък лес й даде да си облече панталони, колан и туника, а отгоре — кафяв елек от сърнешка кожа, покрит с железни пъпки.
— Тези неща бяха на сина ми — каза й тя. — Той почина на седем години.
— Съжалявам, милейди. — Изведнъж Аря изпита жалост към нея, и срам. — Съжалявам и че скъсах роклята с жълъдите. Беше много хубава.
— Да, дете. Ти също. Бъди храбра.
ДЕНЕРИС
В центъра на Площада на гордостта се издигаше червен тухлен фонтан, чиито води миришеха на сяра, а в центъра на фонтана — чудовищна харния, направена от кован бронз. Възвисяваше се на цели двадесет стъпки. Имаше лице на жена, с позлатена коса, очи от слонова кост и изпъкнали костени зъби. Водата шуртеше жълта от едрите й гърди. Но вместо ръце имаше криле на прилеп или на дракон, краката й бяха крака на орел, а отзад имаше навита отровна опашка на скорпион.
„Харпията на Гхиз“ — помисли Дани. Старият Гхиз беше паднал преди пет хиляди години, ако помнеше добре; легионите му бяха разбити от мощта на младата Валирия, тухлените му стени — сринати, улиците и сградите му превърнати в пепел и сгурия от драконовия огън, нивята му — посети със сол, сяра и черепи. Боговете на Гхиз бяха мъртви, както и народът му; тези ащапорци били мелези, каза й сир Джора. Дори гхисканската реч беше почти забравена; робските градове говореха високовалйрианския на своите завоеватели или това, което се беше получило от него през вековете.
Но тук символът на Старата империя беше оцелял, въпреки че бронзовото чудовище беше с тежка верига, провиснала от ноктите му, и отворени пранги в двата й края. „Харпията на Гхиз е държала мълния в ноктите си. Това е харпията на Ащапор.“
— Кажи и на вестерошката курва да си сведе очите — измърмори роботърговецът Кразнис мо Наклоз на младата робиня, която говореше за него. — Аз търгувам с месо, не с метал. Бронзът не се продава. Кажи й да погледне войниците. Дори замъглените пурпурни очи на една дивачка от запада могат да видят колко величествена е стоката ми.
Високовалирианският на Кразнис беше поизкривен от характерното за Гхиз ръмжене, примесено тук-там с думи от роботърговския жаргон. Дани го разбираше напълно, но се усмихваше и гледаше робинчето тъпо, все едно че се чуди какво ли толкова е казал.
— Добрият господар Кразнис казва, не са ли величествени неговите воини? — Момичето говореше Общата реч добре за човек, който никога не е стъпвал във Вестерос. Беше не повече от десетгодишна, с плоско кръгло лице, пепелява кожа и имаше златистите очи на Наат. „Мирните хора“, така наричаха народа й. Всички бяха съгласни, че от тях стават най-добрите роби.
— Може и да ми свършат работа — отвърна Дани. Да говори само на дотракски и на Общата реч, докато са в Ащапор, я беше посъветвал сир Джора. „По умен е мечокът ми, отколкото изглежда.“ — Кажете ми как се обучават.
— Вестерошката ги хареса, но не ги похвали, за да задържи цената ниска — каза преводачката на господаря си. — Иска да знае как се обучават.
Кразнис мо Наклоз закима. Миришеше все едно се е къпал в малини този търговец на роби, а щръкналата му червеникавочерна брада лъщеше намазана обилно. „Гърдите му са по-големи от моите“, забеляза Дани. Виждаше ги да прозират през тънката морскосиня коприна на поръбения му със златна нишка токар, преметнат над едното му рамо. Лявата му ръка придържаше токара, докато вървеше, а в дясната стискаше къс кожен бич.