— Всички ли вестерошки свини са толкова невежи? — изхленчи той. — Цял свят знае, че Неопетнените са майстори на копието, щита и късия меч. — Той се усмихна широко на Дани. — Кажи й каквото иска да знае, робиньо, и по-бързо. Денят е горещ.
„Това поне не е лъжа.“ Зад тях стояха две еднакви стройни робинчета, които държаха над главите им навес от тънка коприна, но въпреки него Дани се чувстваше замаяна, а Кразнис се потеше обилно. Още от сутринта Площадът на гордостта се напичаше под слънцето като пещ. Дори през дебелите подметки на сандалите Дани усещаше топлината на червените тухли под краката си. Знойни вълни се надигаха от тях, потрепваха и от маранята стъпаловидните пирамиди на Ащапор около площада сякаш потрепваха.
Но колкото до Неопетнените, дори да усещаха жегата, изобщо не го показваха. „Както стоят, все едно че и те са направени от тухли.“ За нейния оглед бяха изкарали от бараките хиляда души. Бяха строени в десет редици от по сто пред фонтана с грамадната бронзова харпия и целия предобед стояха вкочанени в поза „мирно“, с вперени напред каменни лица. Носеха само ленени превръзки на слабините и конични бронзови шлемове, увенчани с високи една стъпка остри шипове. Кразнис им беше заповядал да сложат копията и щитовете си на земята и да си свалят коланите и позлатените куртки, за да може кралицата на Вестерос по-добре да огледа стройните им корави тела.
— Подбират се още малки, по ръст, бързина и сила — каза й робинята. — Започват обучението си петгодишни. Всеки ден тренират от изгрев до залез слънце, докато усвоят късия меч, щита и трите копия. Обучението е много сурово, ваша милост. Само едно момче на три оцелява. Това е добре известно. Сред Неопетнените се казва, че в деня, в който си спечелят шлема с шипа, най-лошото е свършило, защото никоя служба, която ще им се падне, няма да е толкова тежка, колкото тренировката им.
Кразнис мо Наклоз уж дума не разбираше от Общата реч, но непрекъснато кимаше, докато слушаше, и от време на време ръчкаше момичето с края на бича.
— Кажи й, че тия тук стоят по цял ден и цяла нощ без храна и вода. Кажи й, че ще стоят, докато изпокапят, ако им заповядам, и че когато деветстотин деветдесет и девет грохнат върху тухлите да издъхнат, последният ще продължи да стои и няма да помръдне, докато смъртта не събори и него. Толкова са храбри. Това й кажи.
— Аз го наричам лудост, а не храброст — каза Арстан Бялата брада, когато това мрачно описание приключи, и изтропа с дървената тояга по тухлите, сякаш да покаже недоволството си. Старецът не искаше да идват в Ащапор и не одобряваше купуването на робска войска. Една кралица трябваше да изслушва всички страни, преди да вземе решение. Точно затова Дани го беше взела със себе си на Площада на гордостта, а не за да я пази. Кръвните й ездачи го правеха достатъчно добре. Сир Джора Мормон беше оставила на борда на „Балирион“ да пази нейния народ и драконите й. Макар с голяма неохота, беше заключила драконите в трюма. Много опасно беше да ги пусне да летят на воля над града; светът беше пълен с хора, готови да ги избият дори само затова да ги нарекат „драконоубийци“.
— Какво казва миризливият старец? — запита преводачката си търговецът на роби. Когато тя му каза, той се усмихна и отвърна: — Обясни на диваците, че ние наричаме това послушание. Други може да се окажат по-силни, по-бързи или по-едри от Неопетнените. Малцина могат дори да са по-добри от тях с меча, копието и щита. Но никъде сред моретата човек няма да намери по-послушни.
— Овцете са послушни — каза Арстан, след като преведоха думите. Той също поназнайваше валириански, макар и не колкото Дани, но също като нея се правеше на незнайко.
Кразнис мо Наклоз им показа едрите си бели зъби, след като му го преведоха.
— Само една дума от мен и тези овце ще му попилеят миризливите черва по тухлите — рече той, — но това не го казвай. Кажи им, че тези същества са повече кучета, отколкото овце. Ядат ли кучешко или конско в Седемте кралства?
— Предпочитат свине и крави, ваше господарство.
— Говеждо! Пфу! Храна като за мръсни диваци.
Без да им обръща внимание, Дани тръгна бавно по редицата от роби войници. Момичетата застъпваха плътно след нея с копринения навес да й пазят сянка, но хилядата мъже пред нея не се радваха на такава защита. Повечето от половината от тях имаха медните кожи и смарагдовите очи на Дотрак и Лхазарийн, но тя забеляза в редиците и хора от Свободните градове, наред с бледолики картци, жители на Летните острови с абаносови лица и други, чийто произход не можеше да предположи. А някои бяха със също такава кехлибарена кожа като на Кразнис мо Наклоз и с щръкналата червено-черна коса, отличаваща древния народ на Гхиз, „синовете на харпията“. „Продават дори ближните си.“ Това не трябваше да я изненадва. Дотраките правеха същото, когато един халазар срещнеше друг халазар в тревното море.