— В Юнкай и Мийрийн ги правят евнуси, като махат тестисите на момчето, но му оставят члена — продължи той. — Такова същество е безплодно, но все пак често е способно на ерекция. Това създава само неприятности. Ние махаме и члена, не оставяме нищо. Неопетнените са най-чистите същества на земята. — Той отново дари Дани и Арстан с една от широките си белозъби усмивки. — Чувал съм, че в Кралствата на залеза някои хора полагат тържествени клетви да пазят целомъдрие и да не създават деца, но да живеят обречени само на дълга си. Не е ли така?
— Така е — отвърна Арстан, след като преведоха въпроса. — Има много такива ордени. Майстерите на Цитаделата, септоните и септите, които служат на Седемте, Сестрите на мълчанието, грижещи се за мъртвите, Кралската гвардия и Нощният страж…
— Горките — изръмжа търговецът на роби след превода. — Хората не са създадени, за да понасят това. Дните им трябва да са истинско мъчение заради изкушенията, това всеки глупак ще го разбере, и несъмнено повечето се поддават на примитивната си страст. Но не е така с Неопетнените. Те са венчани за своите мечове по невъобразим за вашите Заклети братя начин. Никоя жена не е способна да ги изкуси, нито мъж.
Момичето предаде най-същественото от речта му, разбира се, по-учтиво.
— Има и други начини да бъдат изкусени, освен плътта — възрази Арстан Бялата брада, след като тя свърши.
— Мъжете — да, но не и Неопетнените. Грабежът не ги интересува повече, отколкото насилието над жени. Те не притежават нищо освен оръжията си. Дори не им позволяваме да имат имена.
— Нямат имена? — Дани изгледа намръщено преводачката. — Как е възможно това? Как така нямат имена?
— Така е, ваша милост.
Кразнис спря пред един гхискарец, който можеше да е по-високият му и як в раменете брат, и плесна с късия бич по един малък бронзов диск на колана в краката му.
— Ето го името му. Попитай вестерошката дали може да чете гхизкарски глифове. — След като Дани призна, че не може, роботърговецът се обърна към Неопетнения и строго го попита:
— Какво ти е името?
— Името на този е Червена бълха, ваша чест. Момичето преведе въпроса и отговора на Общата реч.
— А вчера какво беше?
— Черен плъх, ваша чест.
— А онзи ден?
— Кафява бълха, ваша чест.
— А по-онзи?
— Този не помни, ваша чест. Синя жаба може би. Или Син червей.
— Кажи й, че всичките им имена са такива — заповяда Кразнис на момичето. — Това им припомня, че са жалки твари сами за себе си. Именните дискове се хвърлят в една празна каца в края на всяка дневна служба и всяка сутрин се вадят и раздават както се падне.
— Нова лудост — каза Арстан, след като го чу. — Как може човек да запомня всеки ден ново име?
— Онези, които не могат, ги отбират при тренировките, заедно с онези, които не могат да тичат цял ден в строй, да се изкатерят по стръмна височина в тъмна нощ, да преминават по нажежени въглени или да заколят бебе.
Тук вече устните на Дани се изкривиха съвсем искрено. „Видя ли ме, или е толкова сляп, колкото е жесток?“ Тя се извърна бързо, мъчейки се да задържи невъзмутимата маска на лицето си, докато трае преводът. Чак тогава си позволи да промълви:
— Чии бебета убиват?
— За да си спечели шлема с шипа, Неопетненият трябва да отиде на робските пазари с един сребърник, да намери някое ревливо новородено и да го убие пред очите на майка му. Така се убеждаваме, че в тях не е оставяла никаква слабост.
Тя обаче усети слабост в коленете си и се постара да се убеди, че е само от топлината.
— Взимате бебе от ръцете на майка му, убивате го пред очите й и й плащате за мъката с един сребърник?
След като му преведоха, Кразнис мо Наклоз се изсмя гръмко.
— Каква мекушава ревла е тая. Кажи на курвата от Вестерос, че сребърникът е за собственика на детето, а не за майката. На Неопетнените е забранено да крадат. — Той се потупа с бича по бедрото. — Кажи й, че много малко се провалят в това изпитание. С кучетата е по-трудно. Даваме на всяко момче по едно паленце в деня, в който ги кастрираме. В края на първата година от него се иска да го удуши. Които не могат, ги убиваме и храним с тях оцелелите псета. Смятаме, че това действа като добър и суров урок.