Но думите й не трогнаха дебелия търговец на роби, дори след като бяха преведени на собствения му противен език.
— Гхиз е бил империя, когато валирианците още са спели с овците си — изръмжа той на бедната си преводачка, — а ние сме синове на харпията. — Сви рамене. — Езикът ми се умори от това дърдорене с жени. На изток или на запад е все едно и също. Не могат да решат, докато не ги повиеш в пеленки, не ги поласкаеш и не им напълниш стомасите със сладки ястия. Е, щом такава ми е ориста, какво да се прави. Кажи на курвата, че ако има нужда от разводач в нашия сладък град, Кразнис мо Наклоз с радост ще й предложи услугите си… и ще й служи много добре, стига да е повече жена, отколкото изглежда.
— Добрият господар Кразнис е готов с огромно удоволствие да ви покаже Ащапор, докато размишлявате, ваша милост — каза преводачката.
— Ще я нагостя с пача от кучешки мозък, с чудесна яхния от червен октопод и с печено неродено паленце. — Дебелакът облиза устни.
— Казва, че ще ви предложи много вкусни деликатеси.
— Кажи й колко хубави са пирамидите нощем — изръмжа собственикът на роби. — Кажи й, че ще ближа мед от гърдите й и че ще й позволя и тя да поближе от моите, ако предпочита.
— Ащапор е най-красив привечер, ваша милост — преведе младото робинче. — Добрите господари палят копринени фенери по всички тераси и всички пирамиди засияват в разноцветни светлини. Ладии за удоволствие плават по Червея, на тях свири нежна музика и спират по малките островчета за храна, вино и други наслади.
— Питай я дали желае да види нашите бойни ями — добави Кразнис. — Тази вечер Ямата на Дукуор предлага една чудесна глупотевинка. Мечка и три момченца. Едното ще го овалят в мед, другото в кръв, а третото — в развалена риба и тя може да заложи кое от децата мечката ще изяде първо.
„Ту п, туп, ту п“, чу Дани. Лицето на Арстан Бялата брада беше спокойно, но тоягата изкънтя гнева му. „Туп туп туп.“ Тя се усмихна насила.
— Имам си свой мечок на „Балирион“ — каза на момичето, — и ако не се върна скоро при него, току-виж ме изял.
— Ето — каза Кразнис, след като му преведоха думите й. — Не жената е тази, която решава, а този мъж, при когото тича. Както винаги!
— Благодаря на добрия господар за добрината и търпението му — каза Дани, — и му кажи, че ще помисля над това, което научих тук. — И се остави Арстан Бялата брада да я хване под ръка и да я поведе през площада към носилката й. Аго и Джого тръгнаха от двете й страни с олюляващата се походка, присъща на Господарите на конете, когато са принудени да закрачат по земята като най-обикновени простосмъртни.
Дани се качи намръщена в носилката си и прикани Арстан да се качи до нея. Старец като него не биваше да върви пеш в такъв зной. Когато поеха, не дръпна завеските. При слънцето, напичащо така жестоко над този град, всеки лек полъх беше благословен, въпреки ситния червеникав прах, който навяваше. „Освен това трябва да огледам.“
Странен град беше Ащапор дори за очите на човек, който е влизал в Дома на прахта и се е къпал в Утробата на света под Майката на планините. Всички улици бяха направени от същите червени тухли, с които беше настлан площадът. Същото се отнасяше и за стъпаловидните пирамиди, за вкопаните дълбоко в земята огромни ями на бойните арени с техните пръстени от спускащи се надолу места за сядане и древните стени, които ги обкръжаваха. „Колко много тухли — помисли тя. — Толкова стари и ронливи.“ Ситният червеникав прах се стелеше навсякъде, завихряше се по уличните канавки с всеки порив на крайречния бриз. Нищо чудно, че повечето ащапорски жени забулваха лицата си: тухленият прах щипеше очите повече от пясъка.
— Отворете път! — викаше Джого, яхнал пред носилката. — Сторете път на Майката на драконите! — Но когато разви дългия си бич със сребърната дръжка, който Дани му бе подарила и изплющя във въздуха, тя се показа и го накара да спре.
— Не тук, кръв на моята кръв — каза тя на родния му език. — Тези тухли са слушали твърде много плясък на камшици.
Заранта, когато тръгнаха от пристанището, улиците бяха почти пусти, но и сега не изглеждаха особено многолюдни. Покрай тях мина един слон с плетена от въжета носилка на гърба. Голо момче с олющена кожа седеше в сухата тухлена канавка, чоплеше си носа и гледаше тъпо някакви мравки по улицата. То вдигна глава при звука на копитата и зяпна колоната конни стражи, които преминаха в тръс сред облак червен прах и груб смях. Медните дискове, пришити на плащовете им, блестяха като многобройни слънца, туниките им бяха от везан лен, а под кръста носеха сандали и ленени полички. Бяха гологлави и всеки беше накъдрил и намазал коравата си червено-кафява коса, като й беше придал някаква фантастична форма — рога, крила, мечове и дори протягащи се длани, поради което наподобяваха демони, измъкнали се от седмия кръг на ада. Голото момче ги погледа малко, също като Дани, но след като се скриха, отново се върна към мравките и зачовърка носа си.