Веднъж, толкова изтерзана че не можеше да заспи, Дани плъзна ръка между краката си и простена, като усети колко е влажна. Без да смее да диша, пръстите й пробягаха по долните устни, много бавно, за да не разбуди спящата до нея Ирри, докато не намериха онова сладко място и не се задържаха там, докосвайки лекичко, отначало плахо, а после — все по-бързо. Облекчението, което търсеше, все й убягваше. А после драконите се размърдаха, един от тях изпищя пронизително, и Ирри се събуди и я видя какво прави.
Дани знаеше, че лицето й се е изчервило, но в тъмното Ирри едва ли го беше забелязала. Слугинята безмълвно сложи ръка на едната й гърда, после се наведе и пое връхчето й в устата си. Другата й ръка пропълзя надолу по меката извивка на корема й, през могилката от тънки сребристозлатни косми и се раздвижи между бедрата на Дани. Минаха само няколко мига, а после краката й се извиха, гърдите й се надигнаха и цялото й тяло потръпна. И тогава тя изпищя. Или може би беше Дрогон. Ирри не каза нищо, само се сви на кълбо и отново заспа в мига, в който нещото се случи.
На другия ден всичко й изглеждаше като в сън. И какво общо можеше да има сир Джора с всичко това? „Дрого си искам аз, моето слънце и звезди — напомни си Дани. — Не Ирри и не сир Джора, само Дрого.“ Но Дрого беше мъртъв. Беше си въобразила, че тези чувства са умрели заедно с него там, в червената пустош, но една измамна целувка някак отново им беше върнала живот. „Не биваше да ме целува. Твърде много си въобразява, а аз му позволих. Това не трябва да се случва повече.“ Тя стисна устни, тръсна глава и звънчето в плитката й тихичко звънна.
По-близо до залива градът й предложи по-привлекателен лик. Големите тухлени пирамиди обграждаха брега, най-високите от тях се извисяваха на четиристотин стъпки. По широките им тераси растяха всевъзможни дървета, лозници и цветя, а ветровете, вихрещи се около тях, ухаеха на зеленина. Над портата се издигаше друга гигантска харпия, от чиято скорпионска опашка беше останал само порутен ствол. Веригата, която стискаше в глинените си пръсти, беше от старо желязо, прогнило от ръжда. Но край водата беше много по-прохладно. Тихият плясък на вълните в гнилите дървени кейове действаше успокояващо.
Аго помогна на Дани да слезе от носилката. Белвас Силния седеше на купчина тухли и ядеше грамадна мръвка печено месо.
— Куче! — извика възторжено той, като видя Дани. — Добро куче, ащапорско, краличке. Ядеш? — Подаде й мръвката с мазна усмивка.
— Много мило от твоя страна, Белвас, благодаря. — Дани беше яла кучета по други места, в други времена, но сега можеше да помисли само за Неопетнените и за тъпите им паленца. Мина покрай огромния евнух, после по мостика и се качи на палубата на „Балирион“.
Сир Джора Мормон я чакаше.
— Ваша милост — каза той, свеждайки глава. — Робовладелците дойдоха и си отидоха. Трима, с дузина писари и толкова роби да вдигат и носят. Изгазиха всяка стъпка по трюмовете ни и описаха всичко, което имаме. — Тръгна след нея. — Колко мъже имат за продан?
— Николко. — На Мормон ли беше ядосана, или на този град, с неговия потискащ зной, с вонята му, потта и ронещите се тухли? — Те продават евнуси, а не мъже. Евнуси, направени от тухли, като всичко в Ащапор. Трябва ли да купя осем хиляди евнуха с мъртви очи, които стоят неподвижни като статуи, които убиват пеленачета заради някакъв шлем с шип и душат кучетата си? Те дори имена си нямат. Така че не ги наричайте мъже, сир.
— Халееси — промълви той, стъписан от гнева й, — Неопетнените ги избират от момчета и ги тренират…
— Наслушах се за тяхното трениране. — Дани усети сълзите, бликнали неканени в очите й. Ръката й замахна сама и удари силно сир Джора през лицето. Иначе трябваше да заплаче.
Мормон докосна бузата, по която го зашлеви.
— Ако съм разочаровал моята кралица…
— Да. Разочаровахте ме много, сир. Ако бяхте мой истински рицар, изобщо нямаше да ме доведете в този зъл и грешен град. — „Ако беше моят истински рицар, никога нямаше да си позволиш да ме целунеш, нито да се вглеждаш така в гърдите ми или…“
— Както заповяда ваша милост. Ще кажа на капитан Гролео да се подготви да отплаваме довечера за някой друг, не толкова зъл пристан.
— Не — спря го Дани. Гролео ги гледаше от мостика, екипажът му също ги гледаше. Бялата брада, нейните кръвни ездачи, Джикуи, всички се бяха спрели на място от звука на шамара й. — Искам да отплаваме веднага! Искам да отплаваме колкото може по-бързо и да не погледна повече назад. Но не мога, нали? Тук има осем хиляди тухлени евнуси за продан и аз трябва да намеря някакъв начин да ги купя. — После му обърна гръб и слезе долу.