„Псетата на Узурпатора.“
— Да. — Дани зарея поглед към меко оцветените светлини на брега и се предаде на милувката на хладния солен бриз. — Говорите за опустошения на градове. Отговорете ми следното, сир… защо дотраките никога не са опустошавали този град? — Посочи. — Погледнете стените. Виждате къде са започнали да се рушат. Ето там, и там. Да виждате стражи по онези кули? Аз не. Да не би да се крият, сир? Видях днес тези синове на харпията, всичките им горди знатни воини. Бяха облечени в ленени полички и най-свирепото у тях бяха прическите им. Дори един скромен халазар би могъл да скърши този Ащапор като узрял орех и да пръсне гнилата му плът отвътре. Така че кажете ми, защо тази грозна харпия не седи край пътя на боговете във Вее Дотрак сред другите плячкосани богове?
— Драконово око имате, халееси, това ясно се вижда.
— Исках отговор, а не комплимент.
— Причините са две. Храбрите защитници на Ащапор са пълна плява, вярно е. Стари имена и тлъсти кесии, преструващи се, че все още властват над огромна империя. Всеки от тях е висш офицер. По празниците разиграват бойни сражения по арените, за да покажат колко изкусни пълководци са, но тези, които умират, всъщност са евнусите. При все това всеки враг, който иска да опустоши Ащапор, трябва да знае, че ще трябва да се изправи срещу Неопетнените. Цялата защита на града ще се поеме от робовладелците. А дотраките не са влизали в бой срещу Неопетнените, откакто са оставили плитките си пред портите на Карт.
— А втората причина? — попита Дани.
— Кой би нападнал Ащапор? — на свой ред я запита сир Джора. — Мийрийн и Юнкаи са съперници, но не врагове, Съдбата е унищожила Валирия, народът на вътрешните земи на изток са все гхискарци, а отвъд хълмовете се простира Лхазар. Агнешките хора, както ги наричат вашите дотраки, изключително мирни хора.
— Да — съгласи се тя, — но на север от робските градове е дотракското море и неговите две хиляди могъщи халове, които най-много от всичко обичат да опустошават градове и да отвеждат хората им в робство.
— Къде да ги отведат? Каква е ползата от робите, след като избиеш робовладелците? Валирия вече не съществува, Карт е отвъд червената пустош, а Деветте свободни града са на хиляди левги на запад. И може да сте сигурна, че синовете на харпията плащат щедро на всеки минаващ край стените им хал, също като магистрите в Пентос, в Норвос и Мир. Те знаят, че ако угостят господарите на конете и ги отрупат с дарове, те скоро ще си отидат. Така е по-евтино, отколкото да се бият, и много по-сигурно.
„По-евтино от боя — замисли се Дани. — Да, би могло.“ Стига и за нея да можеше да е толкова лесно. Колко хубаво щеше да е да отплава за Кралски чертог със своите дракони и да плати на онова момче Джофри сандък със злато, за да го махне от пътя си.
— Халееси? — промълви сир Джора, след като тя остана дълго смълчана, и леко я докосна по лакътя.
Дани отблъсна ръката му.
— Визерис щеше да закупи толкова Неопетнени, колкото му стигнат парите. Но вие веднъж казахте, че съм била като Регар…
— Помня, Денерис.
— Ваша милост — поправи го тя. Принц Регар е предвождал в битка свободни хора, а не роби. Бялата брада ми каза, че той лично помазвал своите скуайъри, както и рицарите.
— Не съществуваше по-висока чест от тази да получиш рицарството си от Принца на Драконов камък.
— Кажете ми тогава… когато той докосваше някого по рамото със своя меч, какво изричаше? „Върви и избивай слабите“? Или „Върви и ги закриляй“? При Тризъбеца, онези храбри мъже, за които ми разказваше Визерис, които са загинали под нашите драконови знамена… те за какво отдадоха живота си, защото вярваха в каузата на Регар, или защото са били купени и им е било платено? — Дани се обърна към Мормон, скръсти ръце и зачака отговор.
— Моя кралице — заговори бавно едрият мъж, — всичко, което казвате, е вярно. Но Регар загуби на Тризъбеца. Той загуби битката, загуби войната, загуби кралството и загуби живота си. Речните въртопи пометоха кръвта му с рубините от гръдната му броня, а Робърт Узурпатора прегази през трупа му за да вземе Железния трон. Регар се сражаваше храбро. Регар се сражаваше доблестно. Регар се сражаваше с чест. И Регар умря.
БРАН
По витите планински долини, където вървяха сега, нямаше пътища. Между сивите каменни склонове се виждаха тихи сини езера — дълги, дълбоки и тесни, и зеленият сумрак на безкрайните борови гори. Червеното и златното на есенните листа все по-рядко се срещаше, след като оставиха вълчия лес и започнаха да се изкачват между старите кремъчни хълмове, и съвсем изчезна, когато хълмовете преминаха в планински върхове. Сега около тях се издигаха гигантски смърчове, елхи и стройни борове. Растителността под тях беше рядка, а земята беше застлана с килим от борови иглички.